Даниел Истърман - Последният убиец

— Как мислиш, дали не сме сбъркали мястото, Питър?

— Не знам. Но мисля да се върна и да изчакам, ако се налага, и цяла нощ. Тази нощ не можем да отидем в друг зуркхан, не е ли така?

— Така е, Питър — изсмя се тихо Растгу. — Страхувам се, че нямаме друг избор. Но внимавай много.

Рандал не срещна никакви трудности с прозореца на гърба на сградата. Резето беше по-скоро символично, отколкото пречка. Зуркханът не съдържаше нищо, годно за кражба — дори и крадец с най-широки връзки едва ли би успял да продаде някъде това толкова специфично спортно оборудване. Рандал прескочи леко вътре и извади миниатюрно фенерче, за да намери пътя до малкия склад в съседство с главната зала. Евентуалната среща можеше да се състои само в нея. Намери някаква черга и я просна върху малкия отвор, за да се прикрие от случайно любопитство, след което я разряза по средата, за да може да наблюдава вътрешността на залата.

Времето течеше бавно. Половин час му се стори цяла вечност. Вечерите вече бяха топли, но вътрешността на това рядко обитавано здание и бетонният под го караха да зъзне. Той внимателно пристъпваше напред-назад, за да се стопли и да загрее крайниците си, като през цялото време напрегнато се вслушваше и за най-малкия шум откъм залата. Четири часа по-късно, малко преди полунощ, вече бе на прага на отчаянието. Вероятността, че срещата ще се състои именно в този зуркхан, предпочетен от Моини при няколкото му редки посещения, беше направо равна на нула.

И точно тогава откъм залата се разнесе приглушен шепот. Някъде се отвори врата и нечии крака запристъпваха вътре. Електрическа крушка пламна, друга я последва и Рандал мигновено се озова зад импровизираната завеса, като внимателно разтвори цепнатината. Неясни сенки на мъже се промъкваха през вратата и слизаха по стъпалата на арената.

Бяха седмина. Шестимата бяха облечени в бяло, сякаш покрити със савани, а седмият — молла на около четиридесет години, бе целият в черно, с грубо лице, обрамчено от късо подстригана гъста черна брада. Светлината на една от крушките в миг се отрази от очите му — бяха студени, с дълбоки черни зеници, подобни на черни въглени в сняг. Едната му ръка завършваше в обвит с плат чукан. Седмината слязоха на арената и насядаха по традиционния начин — шестимата младежи срещу моллата, който седна с гръб към Рандал. Американецът задържа дъха си, сграбчен от настъпилата дълбока тишина, изпълнила залата. Ясно осъзнаваше ролята си на натрапник, който може да заплати с живота си, ако го заловят.

Моллата изпя молива на арабски, сякаш галейки чуждестранните думи, задържайки ги върху езика си, преди да ги изпрати като гълъби към високия гредоред. Молитвата му продължи доста дълго, но младежите седяха неподвижни като статуи през цялото време. Гледаха го втренчено, с безизразни лица. Застиналостта им беше в тревожен контраст с жизнерадостната гимнастика на атлетите само преди няколко часа. Молитвата завърши с пронизителна трептяща нота, отлетяла далеч в мрака отвъд насядалите фигури. Моллата заговори с нисък глас и нещо в тона му накара Рандал да настръхне.

— Тази нощ е благословена — започна моллата. — Тази нощ ние празнуваме годишнина от рождението на нейна святост Фатима, дъщерята на Великото съзидание, съпругата на Принца на вярващите и майката на Хасан Избраника и Хюсеин, Повелителя на мъчениците. Тази нощ оголен е мечът и готов за удар е той.

Лицата на всички младежи имаха едно и също изражение — на радост, триумф и очакване.

— Тази нощ — продължи моллата — е избран първият от тези, на които им предстои път. Тази нощ са решени съдбите на добри хора и на изчадия на шейтана. Тази нощ Имамът подготвя оръжията си и ще повдигне десницата си. Тази нощ благословените ще отидат в Рая, а прокълнатите в Ада. И Раят, и Адът са готови и чакат. Доведох ви тук тази нощ, за да ви обясня и да ви съобщя, че след като напуснем това място, сме поканени в една къща, където ще се срещнем лице в лице с негово сиятелство. Той вече е тук и ни очаква. Макар и да не съм от вашите редици, аз бях помолен да ви придружа. Първо обаче вие трябва сами да се подготвите с молитва и смирение.

Той спря, после отново започна да напява молитвени слова. Рандал разпозна няколко от думите — бяха от Корана. Умът му трескаво препускаше. Той измъкна пистолета от джоба си — реши, че ще е по-безопасно да вземе някой от тях за пленник сега, отколкото после да ги проследи до следващото място на събиране, което и да беше то. Пръстите му напипаха каучуковата подложка, която беше взел, за да я пъхне в устата на бъдещия си пленник и да предотврати повторението на акта, извършен от Моини предната нощ. Успееше ли да ги изненада, можеше да се измъкне навън в колата на Растгу преди другите да реагират. Но не се самозаблуждаваше: знаеше, че останалите ще се нахвърлят вкупом върху него още преди да се е добрал до вратата. Изведнъж целият се напрегна като струна. Откъм вестибюла се бяха разнесли неясни звуци. Дали Растгу не бе решил да предприеме нещо, независимо от него?