Даниел Истърман - Последният убиец

Час по-късно не бе открил нищо повече от бележки върху персийския език и литература. Каквито и материали да беше притежавал Моини за групата, те явно не бяха съхранявани в апартамента му или дори укривани в таен сейф или скривалище. А и освен това времето, с което разполагаше Рандал, беше съвсем оскъдно и той основателно подозираше, че дори подробното претърсване ще се окаже безрезултатно. Гневно стовари юмрук върху бюрото. Да се добере толкова близо до целта й пак нищо! Дали поне колегите на професора нямаше да се окажат по-сговорчиви? Очите му се спряха на малка черна книжка на ъгъла на бюрото. Как я беше пропуснал? Отвори я и видя, че това е дневникът на Моини. Прелисти го набързо, но не откри нищо подозрително, поне на пръв поглед. Съдържанието представляваше абсолютна смесица от часове на учебни занятия, срещи във факултета, крайни дати за предаване на статии. Миг преди да затвори бележника се поспря върху последния запис. Беше за същата вечер, 17 май. Пишеше на арабски — език, който Рандал владееше слабо. При други обстоятелства съдържанието едва ли би привлякло вниманието му, но само след секунда сърцето му заби бързо. Една дума от текста се наби в окото му и той разбра, че отново е попаднал на следата. Текстът гласеше: „йом мавлид хадрат сайидатима Фатима; йайтамаулсаба фи дар алшидда…“ — „рожденият ден на нашата повелителка Фатима; Седмината да се срещнат в земята на насилието.“

Седмината. Моини ги беше споменал предната нощ. Кои ли бяха те? Дали не бяха приемниците на онези седем самоубили се в къщата в Колхак? Той затвори дневника и го пъхна в джоба си; умът му трескаво заработи. Трябваше да открие кога се срещат и къде се намира тази „земя на насилието“. Дали съмишлениците на Моини бяха в състояние да му дадат по-подробна информация?

Докато се връщаха в Дарбанд, той обясни всичко на Растгу.

— Сайръс, твоят арабски е по-добър от моя. Точен ли е преводът ми?

— Да, така изглежда. Но аз по-скоро бих превел дар като „къща“, отколкото като „земя“ или „област“. За „шидда“ не мога да кажа нищо определено; може да бъде и „насилие“, но ми се струва, че „мощ“ е по-подходящо, или пък „сила“. Невъзможно е да се каже точно без по-широк контекст.

— „Домът на мощта“ — измърмори Рандал. — Една къща би била определено по-логично място за среща. Я почакай, какво ще кажеш за „Къщата на силата“? „Дар ал-шидда“ би могло да бъда арабския превод на персийската дума „зуркхан“, не е ли така?

— Това не беше ми хрумвало, но сега виждам, че е съвсем подходящо. Една среща в зуркхан звучи напълно правдоподобно.

Рандал беше обзет от трескава възбуда. Преследването продължаваше. Зуркханът, или „къщата на силата“, е древна персийска институция, почти неизвестна на Запада. Това е клуб изключително само за мъже, посещаван от атлети, идващи да практикуват традиционни сръчности и умения, а също така да се посвещават на добродетелите на търпението, издръжливостта, твърдостта на духа и самоконтрола. Зуркханите бяха пръснати по цял Техеран и срещата днес можеше да се състоя във всеки от тях. Той се обърна към Растгу, който се бе съсредоточил в напрегнатото утринно движение.

— Кой зуркхан?

Растгу превключи на четвърта скорост — пътят пред тях се бе очистил на значително разстояние.

— Не знам. Все пак разполагаме с известно време. Срещата ще се състои едва довечера.

— Откъде знаеш?

— Това е очевидно. Годишнината от смъртта на Фатима е двадесетият ден от втория месец джумада. Днес е деветнадесетият ден от същия месец; двайсетият ще започне тази вечер на залез-слънце.

Рандал беше забравил, че мюсюлманският ден започва и свършва не в полунощ, а на залез-слънце. След като Моини беше записал срещата за седемнадесети май, значи трябваше да се състои тази вечер. Но къде?

Работата всъщност се оказа доста по-проста, отколкото се бе опасявал Рандал. След известно колебание той се свърза с Фариде Ашрафи, вдовицата на Ирадж. Не беше имал възможност да разговаря с нея от деня на смъртта на съпруга й, но я познаваше добре и можеше да й се довери. Тя вдигна слушалката след четвъртото позвъняване.

— Добър ден — каза той. — Госпожо Ашрафи, обажда се Питър Рандал.

На другия край на връзката последва продължителна тишина. Накрая тя проговори.

— Питър, къде сте? Опитах се да се свържа с вас след… Знаете ли за Ирадж?

— Да. Бях там същия ден, в университета. Имахме уговорена среща с него.

Но на следващия ден звънях в апартамента ви и никой не се обади. Няколко пъти след това звънях и ви писах даже две или три писма. Накрая разбрах, че сте изчезнали. Предположих, че сте напуснали страната поради размириците.