Даниел Истърман - Последният убиец

— Не мога да ви обясня по телефона, Фариде. Моля ви да ми се доверите. Не казвайте на никого, че съм се обаждал, абсолютно на никого. Намирам се в Техеран и съм добре. Ще се опитам да се видим, ако е възможно, но имам да свърша много неотложни неща преди това. Нужна ми е помощта ви.

— Да, Питър, разбира се. Знаете отлично, че винаги можете да се обърнете за помощ към мен. Какво искате да направя?

— Можете ли да намерите адреса на зуркхана, който посещава професор Моини?

Последва още една пауза.

— Моини не е атлет. Сигурна съм, че не е посещавал зуркхани дори и на млади години.

— Дори и да гледа, да слуша стихове?

Тя се поколеба.

— Да. Да, сега като го споменахте, мисля, че се сещам. Наистина, няколко пъти двамата с Ирадж посещаваха такова място, понякога и с приятели. Веднъж или два пъти годишно.

— Винаги ли ходеха в един и същ зуркхан?

— Така мисля. Да, така беше. Намира се на улица „Хакими“, близо до градския парк. Не знам точния адрес.

— Това няма значение. Ще го намеря. Благодаря ви.

Той замълча, несигурен как да продължи.

— Фариде, много ми е мъчно за Ирадж. И съжалявам, че не успях да се видя с вас след смъртта му.

— Не се притеснявайте, Питър. Мисля, че разбирам. Дали има някаква връзка? Беше ли смъртта на Ирадж случайност?

Как би могъл да отговори на въпроса й?

— Не — проговори накрая той. — Не, не мисля така. Но не мисля, че би могла да бъде предотвратена.

Тя не се обади дълго. Когато накрая проговори, гласът й сякаш прозвуча много отдалеч.

— Това, което правите сега, свързано ли е със смъртта му?

— Да, има връзка. Работата ми може да помогне… да отмъстя за него.

— Не искам отмъщение, Питър. Ирадж е мъртъв, всичко е свършено. Не искам повече смърт, моля ви.

— Вече имаше прекалено много смърт, повече, отколкото можете да си представите. Но не продължа ли, ще последват още много.

— Не ви разбирам, но ви желая успех. Кхода хафез, Питър.

Тя изговори тези думи за всекидневно сбогуване с особено ударение. „Нека Бог да те пази.“ Телефонът щракна.

Растгу разучи, че ще има сбирка на атлетите в зуркхана същия ден след залез-слънце. Зуркханът беше малък и посещенията бяха в четвъртък вечер — съвсем нормално време.

Рандал и израелецът отделиха първите часове от следобеда да се отърват от тялото на Моини. Натовариха трупа на професора в багажника на ланд роувъра на Растгу — автомобила, който той използваше за пътуванията си извън града, и потеглиха към планините. Там го стовариха край пътя и го простреляха в лявото слепоочие. Едва ли някой щеше да прави разследване заради един труп в тия времена; вероятността да правят аутопсия за изясняване на пълната картина за смъртта беше равна на нула.

Имаха още време, докато потеглят за зуркхана. Рандал настояваше да отиде сам, а Растгу да го изчака отвън като подкрепление, в случай че нещата се усложнят.

— Ти си глупак, Рандал — каза израелецът. — Някой от тях може да те разпознае; най-вероятно някой от колегите на Моини. Нека аз да отида, а ти да останеш в колата.

— Не, искам сам да се уверя какво става там. Мисля, че групата ще се събере едва след приключването на редовната сбирка; един зуркхан все пак не е от тия заведения, които се държат в тайна. Фариде Ашрафи ми съобщи, че съпругът й и други негови приятели обикновено ходели там заедно. Ирадж сигурно би забелязал, ако има нещо необичайно. Аз обаче искам да присъствам специално на сбирката, за да разгледам вътрешното разположение на сградата.

Той пристигна в зуркхана точно преди залез-слънце и влезе. До вратата, въвеждаща в главната зала, където се провеждаха сбирките, седеше възрастен мъж. Рандал обясни, че е американски журналист и планира да напише статия за ежедневието в Техеран след революцията. Старецът се озъби и ядно отметна глава, придружавайки жеста си със звучно „тц“.

— Говориш много добър фарси за журналист.

— Живея в Техеран от няколко години.

— Не можеш да влезеш, не си желан тук. Това място е само за иранци. Забранено е за чужденци.

Рандал извади цяла бала банкноти от по сто тумана, върху които портретите на шаха бяха внимателно отстранени.

— Това са ирански пари, старче. Ще си седя кротко отзад, без никой да ме вижда. Дори няма да ме забележат.

Рандал пусна две банкноти в подложената шепа на стареца и влезе, без дори да дочака покана. В стаята цареше сумрак — няколкото голи електрически крушки трудно можеха да го разпръснат. Беше с висок таван с гредоред от кедър и бели стени с няколко ниши в тях. Навсякъде висяха фотографии: на борци, мустакати атлети, войници; редом с тях бяха окачени картини с религиозно съдържание: Али с оголен двуостър меч, синовете му Хасан и Хюсеин, Хюсеин самотен на кон в равнината Карбала, а над всички — портрет на аятолах Хомейни. Подът на залата беше издигнат на няколко стъпки и центърът бе оформен като осмоъгълна арена, около която бяха подредени в няколко реда столове за зрителите. Вече имаше и зрители, все мъже и момчета, с дрехи на работници от близкия пазар. Рандал си намери място по-назад и седна. Едва ли някой му бе обърнал внимание при влизането.