Даниел Истърман - Последният убиец

— Това е чест за мен — отвърна младият мъж. Това беше самата истина.

— И малко объркващо — добави моллата с леко развеселен глас.

— Да… наистина съм объркан. Аз очаквах… Бях повикан в зуркхана да се срещна с молла Ахмад. Защо се промениха нещата? Защо ме извикаха тук? Дали не съм извършил нещо, което ви е оскърбило?

Старецът поклати глава и се усмихна.

— Не си съгрешил, сине мой. Ти си нашият избраник. Ти си първият, комуто се падна честта да осъществи своята мисия.

Моллата бръкна в левия ръкав на снежнобялата си аба, измъкна сгънат лист синя хартия, разгъна го и го изглади с дясната си ръка, а с лявата взе от пода очила с тънки златни рамки. Вдигна поглед и се обърна към Наваи.

— Получих писмо от негова върховна светлост, адресирано до теб. Помоли ме да го прочета в твое присъствие.

Той си намести очилата и зачете с напевен глас, така както четяха при тържествени поводи повечето иранци. Писмото беше написано отчасти на фарси.

„В името на Бог. Нека Бог благослови Мохамед и семейството му и имама на вечността, нека Бог усили вярата му. О, безименни и неназовани, знай, че твоето име вече е вписано в Свещената книга и че неговото перо е готово да впише и делата ти благочестиви в нея. Сега е време на разпътица и безвремие, на страдание и мъка. Всичко, завоювано от нас, все още не е станало необратимо, и можем да загубим всичко, не дойдат ли по-скоро дните на последната ни победа. Силите на неверниците не са нито победени, нито заблудени, и армиите на нечестивите не са нито разгромени, нито останали без водачи. Ако не действаме веднага в Негово име и Неговата кауза, моментът на победата може да мине покрай нас завинаги. Следователно дошло е времето за теб да се подготвиш ти достойно за бремето, в което толкова отдавна си се врекъл. Изпращам те сега в Неговото име и с моята благословия да бъдеш ти проводник на нашата победа. Не се стъписвай пред гибелен момент, изпречи ли се той на пътя ти. Знай, че смъртта ти ще бъде знак на мъченичество богоизбрано и ти ще бъдеш мъченик в свещената война, в джихада срещу силите на мрака. Нека Бог те придружава чрез своите ангели. Хвала на Аллах, владетеля на всички светове.“

Гласът на белобрадия духовник замлъкна и той вдигна очи да срещне погледа на младежа, до когото беше адресирано писмото. Бледата светлина на лампата отразяваше обречеността и ужаса в очите на младежа и състраданието и разбирането в очите на неговия повелител. Саможертва и фанатизъм горяха в погледите и на двамата, а зад погледа на стареца работеше умът му. „Сине мой, колко малко знаеш ти или разбираш истинските Му стремежи, действителната същност на задачата, за която си избран и заради която ще умреш.“ След тази мисъл старецът изпита неподправена мъка, но и дълбок възторг. Беше дошло времето на върховното изпитание.

— Утре потегляш по суша и море за Медина — продължи духовникът. — Лятото и есента ще прекараш в свещения град, в една къща на познанието. Един човек ще те научи на нещата, за които съм неспособен да те упътя, ще те подготви за самата задача. Ще останеш там, докато започне месецът на поклонничеството. Ще облечеш белите одеяния и ще отидеш в Мека да изпълниш ритуалите на хаджийството, но не ще останеш за празника на десетия ден. Защото преди да настъпи тази дата, ти вече ще бъдеш в Ню Йорк, готов всеки миг да полетиш за Вашингтон.

Старецът се поколеба, пришпорван от съзнанието, че това не е всичко, че освен радостта да бъдеш почетен с честта на избраник, нощта излъчва болка и страдание.

— Братко Хюсеин, преди да потеглиш за мисията си, ти ще се срещнеш със самия Имам, тук, в тази къща, тази нощ.

Очите на Наваи блеснаха с неземен блясък. Такава среща беше чест, оказвана само на малцина избрани.

— Преди това обаче твоята вярност към него, твоята обич към него, и твоята вяра в него трябва да бъдат подложени на изпитание съгласно заповедта му. Последния път, когато беше в тази стая, аз обясних, че всеки един от вас трябва да премине през смъртта в най-различните й лица, за да се научите как да умирате. Твоята първа смърт ще се състои тази нощ. Моля те да ме придружиш.

Старецът се изправи с усилие на схванатите си от продължителното седене крака и протегна ръка към един прост дървен бастун. Наваи също се изправи и последва стареца през вратата и по стъпалата надолу. Беше пребледнял, сърцето бумтеше в гърдите му.

Здрачът вече бе захлупил двора, но топлината на деня още не си беше отишла. Мракът бе почти пълен, защото луната в последната си четвърт бе почти изчезнала, но пък безброй едри звезди бяха залели небето. Моллата поведе Наваи през двора към осветения правоъгълник на някаква отворена врата. Зад прага й се озоваха в слабо осветен коридор, белосан също както стаята, която току-що бяха напуснали. Сводестият таван го накара да се приведе, макар всъщност да беше достатъчно висок, за да му позволи да стои изправен. В дъното на коридора имаше тежка дъбова врата с масивна брава. Моллата спря пред нея, извади от джоба си връзка ключове, избра най-големия и го пъхна в ключалката. Ключът се превъртя с усилие. Моллата бутна вратата и тя изскърца протяжно с отдавна несмазваните си панти.