Даниел Истърман - Последният убиец

За момент двамата впиха очи един в друг, после пресата на поклонниците отново ги притисна и те възобновиха обиколката на надгробния паметник. Но този миг на безмълвие до гроба на Пророка беше достатъчен. Дори и смъртта не можеше да раздели връзките, изковани в този момент на дълбоко единство — нито тяхната собствена смърт, нито смъртта на хиляди хора.

Ню Йорк Сити

1 ноември 1979 година

Рано сутринта в четвъртък, 1 ноември 1979, един Боинг 747 SP със синьо-зелените знаци на саудитските въздушни линии кацна на летище „Кенеди“. Пътниците, повечето от които се бяха качили в Лондон, където самолетът беше престоял два часа, започнаха да слизат и да се придвижват с ескалаторите към сградата на терминала. Сред тях се намираше с нищо неоткрояващият се Хюсеин Наваи: слаб, облечен в тежко палто с цвят на канела. Беше с един от новите ирански паспорти, издавани от революционните власти с тримесечна виза, подпечатана от американския консул в Джеда на 24 октомври. Имаше изключително добре подправени документи, които беше подготвил само преди четири дни и според които беше помощник-управител на саудитската генерална организация за петрола и минералните ресурси. В тях Наваи се водеше мюсюлманин сунит от Абадан, преди това работил като минералог в Националната иранска нефтена компания, НИФК, но отскоро работещ в Кралството, за да се спаси от инспирираната от шиитите революция в собствената му страна. Съгласно легендата беше изпратен в Щатите на шестмесечен курс със специализация в Масачузетския технологичен институт; едно подправено писмо от шефа на минералогическия факултет потвърждаваше съгласието му за курса. Носеше също така и безброй други документи, потвърждаващи квалификацията му и подробности от по-раншните му ангажименти. Общо взето, Наваи определено притежаваше безупречните акредитиви на изплашен от революцията иранец, който едва ли би създал каквито и да било главоболия на имиграционните власти в САЩ.

Но дори и така преходът през митническия и имиграционния контрол му отне много време — след прехвърлянето на шаха в нюйоркската болница преди десет дни контролът по всички пристанища и летища беше здраво затегнат, специално по отношение на лица от иранска националност, влизащи в страната, особено през Ню Йорк.

Часът беше 8 и 45 сутринта. Той влезе в централната зала с кожен куфар и черна чанта през рамо. Приближи до редицата телефонни кабини отляво, намери една празна и проведе разговор, продължил не повече от половин минута. След това премина през две автоматични врати, над които светеше знакът за такси, и взе първата кола в редицата.

Наваи говореше добър английски с американски акцент. Беше прекарал няколко години в Щатите като студент в Колорадския университет, където го познаваха, под друго име, разбира се, като близък приятел на Фейсал ибн Мусаид, саудитския принц, впоследствие автор на покушението през 1975 срещу собствения си чичо крал Фейсал. Наваи поръча на шофьора да го откара в централен Манхатън и се отпусна на седалката, изтощен след дългия полет и бавенето на гишетата.

Огромният град се разстилаше край него и с гигантските си кули от бетон, алуминий и стъкло караше Техеран да изглежда дребен и незначителен. Той самият не беше кореняк техеранец. Беше родом от Язд, прашен и обагрен в охра град в западната част на голямата солена пустиня Дашт-е Лут. Пустинята напомняше на луната: издълбана от кратери, мъртва и спечена. Точно до Язд, главния център на малцината останали в Иран изповядващи зороастризма, се намираха две големи дакхме, прастарите „кули на мълчанието“, където последователите на древната иранска религия доскоро бяха излагали телата на умрелите си близки и където лешоядите кръжаха безкрайно около белите кости. За младия мъж, озовал се така внезапно в центъра на Ню Йорк, гигантският град изглеждаше също толкова мъртъв, колкото и пустинята; усуканите му магистрали му се струваха безжизнени като костите в дакхме, които бяха всявали ужас в душата му през детските му години. А дали това чувство за смърт не беше просто реакция на осъзнаването на факта, че той, убиецът, е вече мъртъв, че ангелите Накир и Мункар, подлагащи на разпит тялото в гроба, вече пърхат над него с черните си крила на лешояди, готови да го връхлетят още в мига, щом изпълни задачата си?

Всичките му размишления за пустинята, за кулите на безмълвието и чернокрилите ангели изчезнаха още щом таксито закова пред една висока сграда на Западна 23-та улица. Той плати на шофьора, измъкна се от колата и взе багажа си. Намираше се пред витрината на магазин — широка, изпълнена с картини, керамика, кутии за моливи, килими и артикули от пирографирано дърво. Над вратата висеше орнаментиран надпис: „Мохамед Ахмади и Ко, Персийски килими и антикварни предмети. Специалисти по изработка на миниатюри и илюстрирани ръкописи“. Наваи пристъпи до стъклената врата, пусна куфара на тротоара и натисна дръжката. Беше заключено. Вътре обаче беше осветено. Опита пак. Пак нищо. До вратата зърна малка табелка: „Моля, звънете“. Откри звънеца, натисна го и зачака. Това не беше необичайно за него — повечето къщи в северен Техеран бяха съоръжени със същия звънец и звукова система, установени на входната врата: предпазните мерки на новобогаташите.