Даниел Истърман - Последният убиец

Той щеше да остане и да издири групата, отговорна за смъртта им. Не заради самата им смърт, а заради всички други безсмислени убийства, залели страната в море от кръв. А може би дори и това не беше истинската причина. Това беше инстинктът му за самосъхранение, който го бранеше срещу ужасната мисъл, че животът му си е отишъл напразно. Дълги години той и колегите му бяха правили всичко по силите си, за да защитят Иран, да го запазят от вътрешни междуособици и от външна агресия, да осигурят стабилност — основата на демокрацията и свободата. Той беше вършил отвратителни неща с вярата, че служи на една висша кауза, беше убеждавал себе си, че почтената цел оправдава дори и най-ужасните постъпки. Но до какво беше довело всичко това?

До още по-голяма мегаломания на шаха, до още по-големи репресии, още по-големи несправедливости и накрая, до неизбежната революция, белязала загубата на всичко онова, за което бяха работили. Той не беше в състояние да се противопостави на кошмара или поне да го смекчи, дори и да разполагаше с цели армии. Но можеше да разруши нещо вътре в него, в самата му сърцевина, нещо, за което инстинктът му подсказваше, че е по-смъртоносно от всичко. Той не познаваше истинската му същност, нито дори се досещаше за действителните му цели, но то представляваше олицетворение на всичките му подсъзнателни страхове и отвращения. Също като някой лешояд или гигантски паяк. То се гушеше в леговището си и чакаше търпеливо да дойде и неговият час. Той щеше да се добере до него, за да го унищожи или да загине.

Гласът на Растгу наруши трескавите му мисли.

— Най-важното — каза израелецът — е да те измъкнем оттук. Работя горе-долу сам, откакто затвориха израелската мисия в Техеран, но не мога да рискувам с престоя ти повече в тази къща. Утре ще те преместя на ново място в Дарбанд, в подножията на планината на север. Там ще бъдеш в по-голяма безопасност. Но няма никакъв проблем да те вкарам в американското посолство. Крайно време е да се измъкваш от Иран.

— Не, благодаря ти, но имам доста неотложни неща тук. От тебе искам да ми осигуриш информация, колкото е възможно повече информация. Искам да знам всичко за оня бардак, където стана касапницата. Кой е собственикът, изобщо всичко. После ми трябват подробности за къщата в Колхак, която атакувахме през октомври 1977. Същото нещо: собственик, предишен собственик, всичко, което можеш да измъкнеш. Искам досиетата на всички членове на факултета по персийски науки в техеранския университет. И всичко, което успееш да откриеш за Масуд Хешмат. Това по всяка вероятност ще е достатъчно като начало.

— Доста е. Не мога да ти обещая, че ще свърша всичко, Питър. Нямаш и представа колко е трудно дори и с имената на улиците днес. Принуден си да задаваш прекалено много въпроси, възбуждаш прекалено голямо любопитство и накрая свършваш в Евин или Комите, и преди още да са изтекли и двадесет и четири часа ти допират дулото на някой маузер в челото. Хората предават приятелите си, най-близките си. Чувал съм как родители донасят за децата си и деца за родителите си. Изглежда, лудостта е достигнала своя връх. Ще направя каквото мога, но не очаквай от мене чудеса.

На следващия ден, точно както беше обещал, Растгу откара Рандал в Дарбанд, в подножията на Елбрус. Въздухът беше свеж и чист. Това беше обичното място на любителите на пикници, туристите и катерачите, най-оживено вечер, когато хората се спасяваха от жегата на града и с удоволствие се разхождаха покрай реката в дефилето. Къщата, в която се настани Рандал, се гушеше зад дърветата, тиха и невидима откъм пътя. Той прекарваше дните си във физически упражнения и четене, напрягайки до крайност тялото и мозъка си в усилия да възвърне старата си форма. Възстановяваше се много бързо, но вече не се усмихваше и никога не споменаваше миналото. Някъде дълбоко в него, където дори и съзнанието му нямаше достъп, бяха погребани опасни мисли. Към Растгу, който редовно го посещаваше и го снабдяваше с провизии, външно беше внимателен, но вътрешно беше далеч. И двамата бяха разтревожени, че в никоя от масмедиите не беше дори и споменато за бягството на Рандал от болницата, въпреки че няколко дни подред усилено се разискваше случаят със застрелването на революционните стражи в Юзефабад и се споменаваше за някакъв чужденец.

Измина цяла седмица преди Растгу да успее да се добере до първата информация. Оказа се, че бардакът на улица „Абришами“ бил притежание на САВАК и бил популярен сред държавните шефове, генералите и агентите на САВАК, които можели да ползват услугите му безплатно. През нощта на касапницата в него се намирали няколко важни държавни чиновници, който факт според масмедиите бил основната причина за кървавата трагедия. Момичетата, които работели в него, били минали щателен отбор и подготовка и получавали добри пари, за да си спомнят интересните откъси от разговорите, които клиентите им водели с тях в леглата. Доста по-евтино, отколкото инсталирането на подслушвателни апаратури. Голи и отпуснати След изтощителни сеанси с едно или повече млади добре обучени момичета (или момчета, според случая), всички клиенти, с изключение на най-коравите, развързвали езиците си. През изминалите години доста клиенти бяха заплатили със седмици мъчения и накрая куршум в тила за прекараната приятна нощ в бардака.