Даниел Истърман - Последният убиец

— Как спахте? — запита той. — По-добре ли се чувствате вече? Приятелят ми ви прегледа снощи. Твърди, че сте били много болен. Вида ми каза, че сте й споменали, че сте лежали в болница. Приятелят ми каза, че имате рани от огнестрелно оръжие, отпреди няколко месеца. Кой сте вие? Защо сте се намесили снощи?

Рандал се опита да се изправи, но откри, че не е в състояние да го направи. Устата му беше пресъхнала, всеки опит да проговори му носеше болка.

— Съжалявам — каза мъжът. — Трябва да хапнете и да пийнете нещо, преди да говорим. Жена ми ще ви донесе закуска. Обичате ли кафе? Имаме съвсем скоро мляно.

Рандал кимна и направи опит да се усмихне. Мъжът излезе. Стъпките му отекнаха гръмко по каменните стъпала и Рандал изведнъж се сети, че той дори не му се беше представил.

След леката закуска, по време на която научи името на домакина си — Рустам Кайванпур, банков чиновник, Рандал вече можеше да седне и да разговаря.

— Казвам се Мейсън, Норман Мейсън. Американец съм, представител на „Дженеръл Мотърс“ в Техеран. Бях ранен по време на безредиците през декември — взеха ме за демонстрант и ме простреляха. Едва вчера ме изписаха от болницата. Планирам да се върна колкото е възможно по-бързо в Щатите, но имам още работи за приключване тук. Снощи тъкмо се прибирах у дома, когато видях да оскърбяват дъщеря ви и нещо вътре в мен прещрака. Така или иначе, тя ви е разказала какво се случи.

— Да, макар и не много. Благодаря ви, много ви благодаря, че сте й се притекли на помощ. Но не разбирам защо сте носели оръжие.

— Един приятел ми го донесе в болницата, преди да ме изпишат. Каза ми, че може да ми потрябва, че американките тук вече не са желани и че може да ме нападнат.

— Но Вида ми каза, че сте стреляли майсторски и сте улучили още от първия път.

— Служих във Виетнам, а и освен това снощи имах късмет, ония момчета бяха аматьори.

— Мистър Мейсън, ако това е истинското ви име, не мисля, че ми казвате истината. Защо сте били сам в това състояние? Да ходите пеш? И защо в джобовете ви имаше документи на името на доктор Хосрави? Кой сте вие? Къде живеете?

Рандал пое дълбоко дъх. Съобрази, че не ще успее да се измъкне с импровизации. Документите бяха най-голямата грешка. Как не ги беше изхвърлил още щом се измъкна от болницата?

— Добре — произнесе той. — Казвам се Питър Рандал и работя за американското правителство. Щяха да ме преместят в затвора Комите, за да ме екзекутират. Избягах и стигнах дотук вчера вечерта, докато обмислях къде мога да отида. Останалото го знаете. Нямам представа за политическите ви убеждения и не ме е грижа за тях, но ви уверявам, че не съм враг на страната ви или народа ви. Трябва да ми повярвате. Нуждая се от вашата помощ.

Иранецът остана мълчалив, приведен на стола, опрял брадичка на ръцете си. След около минута вдигна глава и заговори със спокоен глас:

— Мистър Рандал, благодарен съм ви за това, което сте сторили снощи. Те са истински животни, тия стражи. Нямам определени политически предпочитания, но вече ненавиждам този режим и това, което става в страната ми, това, че страдат невинни хора като дъщеря ми. Но вашата постъпка определено е била глупава. Тя поставя всички в много опасно положение. Снощи в квартала имаше обиски; днес ще има още и довечера също, освен ако дотогава не ви открият. Не са могли да я разпознаят — в противен случай щяха да арестуват всички ни още снощи. Изпратих Вида в провинцията, при леля й в Ищихард. Замина рано сутринта с една приятелка. Но вие не можете да останете тук. Открият ли ви, ще разстрелят всички ни. Трябва да потеглите още днес. Имате ли къде да отидете?

Рандал бързо обмисли положението. Нямаше право да рискува и да споделя с този мъж каквото и да е от плановете си, нито да излага някого на опасност с фалшиво насочване.

— Моля ви само да ме откарате близо до американското посолство. Нямам документи, но ще намеря начин да се вмъкна. Ще го направите ли?

— Да, това няма да е трудно. Ще ви откарам веднага щом сте в състояние да тръгнем.

Кайванпур се усмихна и се надигна от стола. В този момент влезе съпругата му — носеше закуската. Беше привлекателна жена малко над четиридесетте, но изглеждаше напрегната и угрижена. Както предната нощ, пак не му проговори. Двамата с Кайванпур излязоха от стаята. Рандал се отпусна на леглото и притвори очи с желанието да се възстанови, да събере колкото сили му бяха останали. Така измина половин час.

Изтракването на входната врата го сепна, но онова, от което настръхна, беше безпогрешният звук от щракането на два затвора на автомати. Какъв глупак беше! Този мъж нямаше да рискува живота на цялото си семейство заради някакъв непознат, който можеше да се окаже и шпионин; много по-добре беше да се свърже с властите и да им го предаде в замяна на безопасността на дъщеря си.