Даниел Истърман - Последният убиец

Слънцето бързо залязваше и сякаш завличаше със себе си зад хоризонта и къс от небосвода. След него нахлу и мракът, захлупвайки града под черната си длан. А с мрака се завръщаше и страхът. През деня не бе толкова голям, но нощем Техеран се превръщаше в град на страха. Хората не смееха да се подадат на улицата и изпитваха истински ужас при стъпките на революционните стражи на Хомейни, тропането по вратите и арестите. След полунощ обикновено заседаваха революционните съдилища, съдебните заседания траеха много кратко, присъдите се издаваха мигновено, а после следваха безмилостните екзекуции.

Питър Рандал беше изтощен, гладен и уплашен. Два часа беше вървял през центъра на Иран, като често бе спирал, за да събере сили; наблюдаваше и обмисляше как да продължава. Беше очаквал промени, но гледката наоколо го свари абсолютно неподготвен. Откъдето и да минеше, виждаше опожарени банки и кина, обковани с груби дъски, всички чуждестранни магазини и офиси бяха разбити, на всеки ъгъл бяха окачени портрети на Хомейни и лозунги, жените бяха забулени и почти на всяка улица имаше мъже с автомати — стражите на революцията, за които му беше говорил Табатабаи. Внезапно разбра, че е подозрителен: бледата му кожа и сините очи го отличаваха силно от околните като чужденец и следователно потенциален шпионин. Никога до този момент не се беше чувствал толкова самотен, толкова беззащитен. Автоматикът тежеше в джоба му и той добре знаеше, че ако го спрат за проверка и го обискират, ще го разстрелят на място за притежаване на оръжие. В джобовете на костюма имаше малко пари, но от документите за самоличност нямаше никаква полза. Адресът, даден му от лекаря, беше възможен изход, но се намираше прекалено близо до стария му апартамент и по всяка вероятност беше прекалено свързан с лекаря. Нямаше да е безопасно да го използва.

Той се запъти на север, далеч от главните улици, към района, Юзефабад, като взе такси чак до източната част на Ариамер. В този район се чувстваше малко по-спокойно — обитателите му, облечени в костюми западна кройка, не го гледаха с такова подозрение. Но дори и тук относителната му безопасност не можеше да продължава до безкрайност. Тук се намираха и няколко „стерилни“ къщи, стопанисвани от ЦРУ, и дузина контакти за извънредни случаи като този, но Табатабаи съвсем ясно му беше намекнал, че изтичането на информация от САВАК е огромно, и той нямаше начин да се увери къде и кой предлага истинска безопасност. Прикритието му беше гръмнало и от този момент нататък той вече трябваше да продължава сам, без никаква поддръжка от никого. По всяка вероятност посолството вече бе отрекло всякаква връзка с него и дейностите му, и макар че биха могли да му окажат помощ да се измъкне от страната, той нямаше как да го разбере. Най-добре беше да остане и да довърши онова, което бе започнал преди няколко месеца. И когато приключеше, щеше да използва канал за бягство, ако въобще имаше запазен канал. Но първо трябваше да изчезне от улиците, да намери безопасно място за нощувка, а и за по-дълъг период.

Изведнъж зад него някой се развика:

— Хей, ти!

Мъжки глас, груб и нетърпелив. Рандал замръзна. Ръката му се плъзна за пистолета и той бавно започна да се обръща.

Видя ги на ъгъла на страничната уличка, която току-що беше подминал. Трима стражи на революцията, двама с пистолети, а третият с „Калашников“. Беше на косъм да хукне, когато проумя, че викат не след него, а след едно момиче на отсрещния тротоар. Беше двадесетинагодишно, привлекателно, облечено в дрехи със западна кройка — сив костюм от панталони и сако. Мъжът отново извика, този път вече гневно. Момичето колебливо ги приближи.

— Ти ма! — изкрещя първият мъж. — Какво се правиш на малоумна?

— Не знаеш ли, че жените в нашето общество трябва да се обличат почтено? — изрева вторият, сграбчи я и започна яростно да я разтърсва. Рандал наблюдаваше ужасен развоя на случката. От другата страна на тротоара пешеходците ускоряваха крачка и се мъчеха да се крият в сенките.

— Ти си мръсна отрепка, щом се обличаш така, безсрамнице — изръмжа първият. Разпра предницата на сакото й и започна да стиска гърдите й. Останалите го зяпаха благоговейно. Третият я държеше отзад. Момичето захълца.

Рандал виждаше как гордостта и гневът й се борят с благоразумието.

Изведнъж мъжът сви ръката си в юмрук и я заблъска в слабините, нанасяйки къси, болезнени удари.

— Искаш ли да си разтвориш краката и да си покажеш срамотиите на всички, а? — И той продължи да я удря.