Даниел Истърман - Последният убиец

Иранецът уморено поклати глава.

— Не, не знам. Точно затова дойдох да разговарям с вас. Ние не знаем кои са тези хора, но те могат да застрашат революцията. Трябва да открием самоличността им и да ги изкореним, преди да е станало прекалено късно.

Рандал усети страха в гласа на Табатабаи — страх, граничещ с паника, и заговори тихо на фарси.

— Вие започнахте тази дяволска мръсотия, вие и вашите приятели идиоти. Това вече не е моя грижа. Какво ме е грижа, че сте решили да се изпозастреляте?

Повдигна му се и той притвори очи, съпротивлявайки се на шемета, стремейки се да запази съзнание. Като насън чу Табатабаи да се изправя и да отива до вратата, да я отваря, дочу стъпките на медицинската сестра в коридора, после в стаята, усети как ръцете й повдигат тялото му и го подкрепят, също като ръцете на Фуджико. Някъде дълбоко в него пряко волята му се надигнаха стонове.

Табатабаи идваше всеки ден през следващата седмица и задаваше същите въпроси, получаваше същите отговори и пак си тръгваше. Рандал знаеше, че той няма да го убие, както го заплашваше. Моллата отчаяно се нуждаеше от информация и беше убеден, че Рандал знае достатъчно, за да го отведе до хората, които търсеше. Откараха ли го в Комите, щяха да използват всички възможни средства, за да го прекършат и да измъкнат от него всичко, което знаеше. Датата на преместването му беше определена за събота, 6 май. Рандал знаеше, че ако дотогава не успее да се измъкне, няма да има никакъв друг шанс. Физически беше по-силен, отколкото изглеждаше, и през изминалите седем дни заплахата бе събудила всичките му съпротивителни сили, но положението му си оставаше безнадеждно.

В събота сутринта, след последната визита на Табатабаи, Рандал беше прегледан както обикновено от доктор Кучани. Лекарят беше завършил в Сорбоната психиатрия и наближаваше четиридесетте; преди седем години се бе завърнал в Иран да се грижи за възрастните си родители. Разговорите му с Рандал бяха ограничавани от присъствието на сестрите, дежурещи в стаята, до една върли революционерки, но американецът бе започнал да харесва доктор Кучани. Предният ден Рандал шепнешком бе сподели страховете си от тайна екзекуция, но психиатърът само бе кимнал и бе продължи тестовете си. Сега обаче, по средата на прегледа, Кучани се изправи и каза, че е забравил някаква важна папка. Обърна се към сестрата и я помоли да донесе папката от кабинета му. Тя не се съгласи, но докторът я скастри, годините строга болнична дисциплина надвиха още недоразвитите й революционни инстинкти и тя се подчини. В мига, когато сестрата излезе, Кучани заговори бързо, с приглушен глас, защото стражът пред вратата си беше на мястото.

— Слушайте ме добре, нямам време да повтарям думите си, така че помнете. В три часа следобед ще ви отведат в залата за възстановяване на приземния етаж за последния ви физиотерапевтичен сеанс. В стаята ще има само един лекар със сестрата; на вратата няма да има пост. Наблюдавайте сестрата, защото е въоръжена. Лекарят не е революционер, няма да направи опит да ви спре. Щом излезете от физиотерапията, завийте наляво по коридора, после отворете втората врата отдясно. Това ще ви изведе до един изход откъм неохраняваната страна. Отваря се само отвътре. Успеете ли да се измъкнете, отидете на улица „Хаали“, номер 12, четвърти апартамент. Съжалявам, но това е всичко, което мога да направя за вас.

Вратата се отвори и влезе сестрата с папката. Рандал се зачуди дали тъкмо тя няма да е дежурната този следобед.

Не беше същата сестра, но това нямаше особено значение. С плътно обвитите си с шалове глави и очила всички изглеждаха без разлика: безполови подобия на жени. Казваха, че носели шалове или чадри, за да не разсейват мъжете с красотата си. Рандал обаче беше виждал твърде малко красота и определено нищо, което би го отвлякло от работа. Даже и да сваляха шаловете си, разликата нямаше да е съществена.

В три часа влезе лекарят, който водеше възстановителните процедури, и с помощта на сестрата повдигнаха Рандал от леглото. Двамата го хванаха под ръка и го поведоха към асансьора, после по коридора на приземния етаж, който водеше към физиотерапевтичната зала. Рандал знаеше, че може да върви и без тяхната помощ, но бе имитирал слабост тъкмо за случай като този. В залата го помолиха да се съблече и да легне на ниското легло за масажи. Той напрегна всичките си сили, докато се събличаше, защото знаеше, че трябва да действа бързо. Изчака сестрата да се приближи до него, посегна и я сграбчи за шията. Рефлексите й бяха бързи и тя съумя да стегне двете си ръце върху китките му, но тренировките и опитът му надделяха без особена трудност пред грубата физическа сила. Пръстите му откриха каротидните й артерии, притиснаха ги с вещина и тя мигновено загуби съзнание. Той задържа хватката си няколко секунди, за да се убеди, че не го заблуждава. Лекарят се втурна към него, но Рандал му изсъска: