Даниел Истърман - Последният убиец

Той се обърна към първия мъж в редицата отдясно.

— Знам, че си готов да убиваш и че вече си го правил, неведнъж. Но готов ли си да умреш? Би ли умрял тук, тази нощ?

Младият мъж заби очи в пода, после ги повдигна и отвърна на погледа на стария молла. Никой не можеше да знае какво си казаха очите на двамата в този миг.

— Да — отвърна мъжът, покрит в плащаница. — Готов съм.

Очите на стареца се натъжиха. Той зададе същия въпрос на всеки един и от всеки получи същия отговор. Това сякаш беше някаква литургия, макар че всеки отговаряше само за себе си, подтикван от най-дълбоки убеждения.

Моллата се обърна тихо към мъжа, прочел молитвата само преди няколко минути.

— Мортеза, ти чете прекрасно тази вечер. Гласът ти е глас на истински славей, дар от Аллах. Благодаря му, че можах да го чуя тази нощ.

Той направи пауза, търсейки очите на младия мъж, и задържа погледа си върху тях подобно на сокол, който следи плячката си от висините. Посегна към нагънатата до себе си дреха и измъкна малък нож с тънко блестящо острие. Пот изби по челото на Мортеза, докато старецът му протягаше оръжието. Острието беше наточено като бръснач и блестеше като сребро под светлината на лампата.

— Само с едно движение на този нож — продължи старецът — ти можеш да прережеш ивицата плът, придържаща езика ти към дъното на устата. Това ще те направи ням и ти ще преживееш една малка смърт, а в известен смисъл и всички ние, които се наслаждавахме на божествения ти глас. Ти ми каза, че си готов да умреш. Ти носиш плащаница. Вземи ножа.

Блед, с напрегнато до скъсване лице Мортеза пое блестящия нож и ръката му не затрепери само благодарение на върховното му усилие. През целия си живот той беше чел поезия и молитви, а гласът бе единственото му съкровище, връзката между него и Аллах. Той пробва острието с палец — беше по-остро и от бръснач. Всички около него седяха замръзнали и безмълвни; никой не смееше да вдигне поглед. Той отвори уста и пъхна върха на острието между устните си, с върховно усилие на волята натисна дръжката, усещайки стоманата като лед върху езика си. Притвори очи и призова на помощ Али и Фатима. Ръката му помръдна едва забележимо и всичко свърши. Той се задави от топлата кръв, бликнала в устата му.

След малко се съвзе. Старият молла вече бе издърпал ножа от безсилните му пръсти и го подкрепяше да не падне. Кръвта непрестанно бликаше от устата му и се стичаше алена по снежнобялата плащаница.

— Слез долу — каза моллата. — Там те чака лекар, който ще се погрижи за теб. Тази нощ не е необходимо да се връщаш. Нека Фатима бди над теб, ти се справи добре.

Подкрепян от стареца, Мортеза се приближи до вратата и излезе на площадката. Там го чакаше човек, който да го отведе долу. Моллата се върна до предишното си място и отново седна.

— Всеки един от вас ще бъде призован да умре с малка смърт като тази, за да принесе в жертва най-скъпото си. Няма закален меч, който да не е преминал през огън и после през вода. Щом минете закалката, ще е само въпрос на време да бъдете обучени как да умирате. Аз не ще ви уча на това. Има друг, когото вие вече познавате. Той е умирал много пъти и ще ви научи на всичко, което знае.

Моллата още не бе свършил, когато някаква сянка падна в стаята и очите на шестимата се обърнаха към вратата. На прага стоеше едноръкият, целият в черно, с пронизващ поглед. Настъпи тишина. Нощта навън ставаше все по-черна. Безброй бухали излиза от гнездата си на лов.

Техеран

Краят на април — началото на май, 1979 година

Бледото слънце се просмука в чистата бяла стая и нежно погали крака на леглото на Питър Рандал. Той бе прекарал близо четири месеца почти обездвижен, с очи втренчени в тавана, и само по рядкото им мигане можеше да се заключи, че е още жив. Стаята се намираше на третия етаж на болницата „Хомейни“ — бившата болница „Пахлави“ — до Паркуей, на десет минути с линейка от мястото на декемврийската касапница. Рандал веднага бе откаран там, с изключително силен кръвоизлив и отчаяна нужда от кръвопреливане, след като го бяха открили сред труповете в гробницата, в която се беше превърнал публичният дом. Отпърво го бяха помислили за мъртъв, толкова големи бяха раните му, но един от полицаите, пренасящ телата до микробусите пред входа, забеляза, че раните му още кървят. Бяха нужни пет операции и помощта на персонал, изпратен от американската болница в Таджриш, за да спасят живота му. На десетия ден отново беше на косъм от смъртта поради преливане на заразена кръв, получена от център по кръводаряване, който понякога използваше наркомани за евтини донори.