Даниел Истърман - Последният убиец

Младежът подмина един къс вестибюл в пълен мрак и се озова в малък двор. Отсреща се забелязваше слабо осветен вход към стълбище с изтъркани каменни стъпала. Къщата беше построена някъде в средата на деветнадесетия век, малко по-млада от самия град. Стълбите завиха рязко три пъти, завършвайки с тясна площадка, извеждаща към отворена врата, пред която по-ранните посетители прилежно се бяха събули и подредили обувките си в два реда. Отвътре идваше жълтият блясък на газена лампа; подобно на много стари къщи в пазарния квартал, и тази не беше електрифицирана. Тихи гласове се разнасяха в полумрака. Новодошлият се преви да развърже и свали обувките си, приведе се под ниската рамка на вратата и присви очи, опитвайки се да привикне към светлината.

На покрития с килим под в малката стая бяха насядали седем мъже: шестима от тях приблизително на неговата възраст, седмият забележимо по-възрастен. Младите мъже бяха всички облечени по един и същ начин, в бяло одеяние от прост памук — кафан, символ на мъченичеството, носен през дните на революцията от множество мъже и момчета, вървели начело на демонстрациите и посветили живота и неминуемата си смърт на Аллах.

По-възрастният, със сива брада и големи мустаци, също беше облечен изцяло в бяло, с дългата роба на молла; главата му беше обвита с малък зелен амамех — тюрбанът, носен от висшето духовенство на Иран в продължение на столетия, който съвсем наскоро се бе превърнал в символ на революцията по света. Зеленият цвят символизираше неговия произход от коляното на Пророка.

Новодошлият сложи ръка на гърдите си, поклони се и поздрави почтително възрастния мъж. Последният му отговори по традиционния начин и с жест му посочи да седне на пода до вратата. Тишината изпълни цялата стая. Мъжете седяха с приведени глави, с очи почтително втренчени надолу. Седнал с изправен гръбнак, подпрян на продълговата възглавница до срещуположната стена, положил набръчканите си, разядени от артрит ръце върху коленете, старецът привличаше цялото внимание върху себе си. Възрастта и титлата не бяха загубили авторитета си в модерен Иран. Моллата внимателно оглеждаше мъжете пред себе си, без да мърда глава. Взираше се в лицата им подред и те отвръщаха на погледа му без смущение или нервност, толкова присъщи на жителите на запада, когато някой ги гледа втренчено. В очите им се четеше само любов и пълно самоотдаване.

Газената лампа хвърляше странни сенки върху студените варосани стени; навън в двора с настъпването на топлата априлска нощ засвири щурче. Откъм близкото минаре се раздадоха последните думи на призива за вечерна молитва.

Старият молла се изправи и се обърна към югоизточния ъгъл на стаята. Седмината млади мъже се изправиха и оформиха зад него лека дъга, всички обърнати с лица към Мека. Докато се навеждаха в обичайната поза за молитва, плавните им движения отекнаха като ехо по целия град в хиляди джамии и частни домове и в сърцето на пустеещите улици. Молитвата завърши и мъжете мълчаливо заеха предишните си места. Старецът полека се отпусна върху възглавницата; тънките му ръце на учен се отпуснаха в скута му. На дясната му ръка светеше пръстен с ахат, вграден в сребро — досущ изгубена звезда. Той леко се наклони към мъжа от лявата си страна, каза му тихо нещо и му подаде малка книжка. Младият мъж я пое — отвори я и запрелиства, докато стигна до страницата, която търсеше, после прочисти гърлото си и започна да напява тихо. Това беше молитва, предназначена да бъде четена на гроба на Фатима, дъщерята на Пророка и жена на първия имам, Али. Тази нощ се навършваше годишнина от смъртта й — повече от хиляда и триста години. Гласът на певеца се надигаше и спадаше, понякога проточен, понякога леко задъхан, изпълваше стаята с приятна тъга, която пълнеше със сълзи очите на всички присъстващи.

Младият мъж завърши молитвата, поклони се и върна книжката на моллата, който я пое със съдбоносна сериозност и му благодари. Старецът изчака малко и заговори с мек, почти напевен глас. За разлика от повечето молли от неговото поколение, той не се опита да си придаде достойнство с надути думи и фрази на арабски. Говореше прост, но хубав персийски, мек и звучен. На арабски дори и думите за любов звучат грубо; на персийски дори и смъртната присъда е подобна на шепота на любимата, пристъпваща без дрехи към своя любим.

— Преди повече от година — започна той — бяхте доведени в Техеран, за да ви съобщят, че сте удостоени с високата чест да извършите важни мисии. Оттогава насам вие преминахте възможно най-тежкото обучение, което може да си представи човек, и всеки от вас показа качествата, които очаквахме. През останалите шест месеца живяхте под измислени имена тук в столицата, учейки се как да се разтваряте в тълпата. Отново всички се справихте добре. Но от тази нощ ще започне нова фаза във вашето обучение, най-важната и същевременно най-трудната… Вие сте обучени да убивате. Познавате безброй начини как да причините смърт, мигновено или бавно, но винаги безпогрешно. Вие се превърнахте в оръжие на имама, с което да воюва в битката, в мечове наточени и готови за сеч. Някои от вас вече са убивали в негово име, като с това са били пречистени. Но сега трябва да започнете ново обучение. Сега трябва да се научите как да умирате. Само когато смъртта се превърне за вас в най-лесното нещо на света, тогава и само тогава ще можете с лекота да я дарявате на онези, предназначени да паднат от ръката ви. Всички вие трябва да се превърнете във вестители на смъртта, трябва да станете нейното олицетворение.