Даниел Истърман - Последният убиец

— Тук ли е?

— Да, горе е. Следвай ме.

Двамата се изкачиха по древните дървени стъпала. Когато стигнаха вратата на спалното помещение, стражът се обади тихо, успокоявайки хората вътре, че всичко е наред, и махна на новодошлия да влиза. Някой запали газена лампа и стаята се изпълни с бледа жълта светлина, която хвърляше причудливи сенки по лицата на присъстващите. Дванадесетимата мъже, събудили се само преди секунди, бяха вече облечени в черни роби, готови за действие.

Мъжът, почукал долу на вратата, беше облечен в униформата на Националната гвардия. Беше потен и очите му издаваха завладелия го страх. Изчака да му посочат къде да седне и след като се настани на пода, заговори, без да чака покана.

— Простете ми, че ви разбудих, но нямаше друг начин, трябваше да дойда. Има издадена заповед да се атакува къщата. Те знаят, че сме тук, и планират само след час да нападнат. Успях да се измъкна, без да ме видят, но ако разберат, че съм изчезнал, може да се досетят какво е станало и веднага да се втурнат насам. Трябва още тази нощ да се изнесете. Мека вече не е безопасна за вас.

Седнал на пода срещу него беше пилигримът, пристигнал в града през пустинята преди година. Казваше се Мохамед ибн Абд Аллах ал-Кахтани, бивш студент от факултета по ислямско право в Мека. Подобно на мнозина от последвалите го, той беше от племето отайба, бедуинско племе, което пасеше овцете и камилите си в района между Мека и Риад, саудитската столица. Преди две столетия отайба бяха владели Катар, но периодът на възхода им се беше оказал кратък. В доста по-близки времена бяха използвани от крал Абд ал-Азиз за умиротворяването на огромния арабски полуостров, но влиянието им отново бе западнало след потушаването на едно въстание, избухнало сред самото племе. Сега амбициите на много млади отайби бяха съсредоточени върху него, Мохамед ибн Абд Аллах.

Беше към двайсет и пет годишен, със стройно тяло и тясно лице, гъста черна брада и пронизващи сиви очи. Притежаваше онова властно излъчване, за което социолозите твърдят, че не е вродено, а се създава от самия му носител; но някои хора и с външния си вид, и с държането си сякаш опровергават тази теория. Мохамед ибн Абд Аллах беше точно такъв човек. Когато говореше, всяка дума и жест попиваха дълбоко в съзнанието на слушателите му.

— Знаят ли за мен? Чули ли са, че съм тук? — попита той.

Войникът поклати глава.

— Не, знаят само за братовчед ти. От ареста му през миналата година шпионите им са нащрек. Но за теб, господарю, не знаят нищо. Сигурен съм в това.

Мрачна усмивка плъзна по устните на човека до Мохамед ибн Абд Аллах. Това беше неговият братовчед, Джухайман ибн Саиф ал-Отайби, мъж на тридесет и девет години, привидният водач на групата. Беше роден през 1940 година в отайбското селище Саджир в Касим, на северозапад от Риад, около десет години след поражението на ихвана, ръководен от Ибн Хумаид. Споменът за поражението още беше жив в региона и Джухайман израсна в бунтовническа атмосфера на омраза срещу двореца на саудитските крале. Щом навърши пълнолетие, постъпи в Националната гвардия, където израсна до ефрейтор във взвод, съставен от членове на племето отайби, дислоциран в една база в Касим. Скоро след това обаче отхвърли службата в армията като неотговаряща на каноните на исляма, и отиде в Медина да изучава религиозни науки. През 1976 година замина за Риад като водач на малка група фанатици и започна да пише фундаменталистки памфлети, атакуващи саудитското висше духовенство и кралската фамилия. Дейността му привлече вниманието на разузнавателната служба на принц Наиф и през лятото на 1978 година той и деветдесет и осем негови последователи бяха арестувани и затворени в Риад. И тъй като срещу тях не можеха да бъдат отправени никакви ясни обвинения, те бяха освободени след месец и половина, при условие че ще прекратят проповедническата дейност.

Това обаче, което никой извън групата не знаеше и не подозираше, беше, че Джухайман не беше техният истински водач, че той самият собствено лично преди няколко години беше положил клетва за вярност пред братовчед си Мохамед, в когото признаваше Махди, обещания месия на исляма, който щеше да провъзгласи появата си на земята в началото на петнадесетото столетие по ислямското летоброене. Времето на тази поява беше само след няколко месеца.

Мохамед ибн Абд Аллах кимна и се обърна към Джухайман.

— Стана точно това, от което се бояхме. Трябва незабавно да потеглиш за ал-Хаса, както е планирано. Това е дълго пътешествие, но там ще има много работа за теб, и докато дойде есента, трябва да си се върнал. Вземи Мусалим, Хамад и сина на Сюлейман. Останалите ще тръгнат с мен за Медина. Време е да направя хиджра, да изоставя дома си, точно както навремето бил принуден да постъпи Пророкът. Нека не губим време в сбогувания. Ще се срещнем отново, когато лятото отмине.