Даниел Истърман - Последният убиец

— Вън! Вън! Отивайте си! Махайте се оттук! — изпищя мадам. Подпухналото й безформено лице се тресеше от гняв. — Нямате право да притеснявате гостите ми! Нямате право!

Рандал не се интересуваше от „права“, най-малкото от правата на тази жена или тези на клиентите й. Той пъхна ръка във вътрешния си джоб и измъкна картата на агент от САВАК, която носеше за подобни случаи. Ефектът върху мадам и пазача беше мигновен.

— Той е във втората стая вдясно по коридора, господине — заекна дебелата жена, а ръцете й се вкопчиха трескаво в провисналите й спаружени гърди.

Рандал се приближи до вратата и почука.

— Хешмат! Аз съм, Рандал. Отвори ми.

Натисна дръжката и прекрачи прага на слабо осветената стая. Хешмат застана насреща му. Беше гол и стискаше с две ръце револвер, насочен към главата на Рандал. В ъгъла трепереше голо момче, с очи изпълнени със сълзи и срам; слабичко, с хубавички, момичешки черти, да имаше най-много единайсет или дванайсет години. Американецът усети как отвращението му към Хешмат нарасна до жестока омраза. Прииска му се да го убие на място, но съзнаваше много добре, че това е единственото нещо, което не трябва да прави. Кимна на момчето да си върви. Хлапето се претърколи неловко през леглото и го заобиколи отдалеко.

— Свали пистолета, Хешмат, не съм дошъл тук да те убивам — изрече Рандал и вдигна ръце, за да му покаже, че не представлява заплаха за него.

Гневът и страхът на Хешмат бяха очевидни. Той продължаваше да държи пистолета, вече насочен към гърдите му. Рандал бавно се отпусна на ръба на леглото.

— Щом искаш да стоиш така, няма да ти преча. Но ще разговаряме. Веднага.

Агентът на САВАК бавно отпусна пистолета, после посегна към панталоните си, метнати върху един стол, и неловко ги обу, използвайки само едната си ръка. С очи изпълнени със страх и внимание, без да отпуска пистолета, той седна на стола и попита:

— За какво искаш да разговаряме? Какво е това толкова важно нещо, че си се вдигнал чак тук? Тъкмо се канех да оправя момчето, когато нахлу тук. Бих могъл да те убия дори за това.

— Знаеш отлично за какво искам да говорим.

— Не знам. Кажи ми. Знам само, че някаква жена е била убита в апартамента ти вчера. Не знам защо и не ме е грижа. Това не ме засяга. Нямам нищо общо с тая работа, дори вече не работя в САВАК. Не са ли ти казали?

Хешмат очевидно все още беше добре информиран за събитията в Техеран.

— Тя беше втората жертва. Ирадж Ашрафи беше убит по-рано тази сутрин. Две от най-скъпите ми същества бяха убити заради теб. Не се заблуждавай, Масуд, ти си не само замесен, но си затънал до шията.

— Заради мен? Какво искаш да кажеш? Как мога да бъда замесен в това нещо? — Очите на Хешмат се изцъклиха от страх, той пак вдигна револвера; пръстът му всеки миг можеше да натисне спусъка. Рандал следеше как кокалчетата му бавно побеляват. Съзнаваше добре, че Хешмат е доведен до положението на обтегната до скъсване струна и че и най-слабото подозрително движение е способно да взриви ситуацията.

— Ти имаше една архивна папка с документи за групата, която атакувахме в Колхак миналата година. Беше я нарекъл с кодовото име Горух Каф. Папката скоро мина в наши ръце. Ашрафи и Фуджико са убити от човек, който е искал папката. И сега убиецът държи документите.

Хешмат изглеждаше зашеметен.

— Никога не съм се опитвал да си я върна. Та аз дори не знаех до този момент, че е изчезнала. Това беше случай, даден в архива, приключен. Никой друг не знаеше, че е там. Не съм го споменавал никому.

— Аз не твърдя, че имаш нещо общо с убийствата. Защото ако беше така, сега нямаше да разговаряме и ти нямаше да си жив, за да го разбереш. Но искам да знам кой стои зад тях. Искам да знам всичко, което си научил за групата, кои са били те, какви са били плановете им. Помогнеш ли ми, и аз ще ти помогна с нова самоличност, за да се измъкнеш от Иран. Всичко вече е подготвено. Остава само да ми кажеш.

— Не знам нищо. Други документи, освен тези в папката нямаше. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не, Масуд, ти знаеш повече, много повече. И приключи случая и го предаде в архива именно защото знаеше много повече.

— Казвам ти, че не знам нищо. Не знам кои бяха те, не знам нищо за тях. Не можахме да идентифицираме нито едно от телата. Лица, отпечатъци от пръсти — нищо не фигурираше в архивите ни, нито в тези на полицията. Това е истината, трябва да ми повярваш. Бяха просто лица, нищо повече.

— Защо тогава организира нападението върху къщата? Защо не изпрати полицията?