Даниел Истърман - Последният убиец

Хаджи Реза надигна едрото си тежко тяло от плетения стол, усмихна се, положи ръка на сърцето си и се поклони леко, преди да излезе от стаята. Рандал също се изправи; беше принуден да изчака остатъка от следобеда в стаята. Хаджи Реза нямаше да го пусне, след като негласно бе потвърдил присъствието на Багирзаде в игралния си дом. Десет минути по-късно му сервираха храната, но той дори не я докосна. На същия ден погребваха две от най-скъпите му същества, а той не можеше да присъства нито на едното, нито на другото погребение. Отмъщението за отнетия им живот беше по-наложително от сълзите му над гробовете им. Той мълчаливо зачака.

Гъмжащите тълпи се отваряха пред Хаджи Реза така, както сигурно навремето Червено море се е разтворило пред Мойсей. Той беше известен навсякъде и всяваше страх и трепет у всички. Зад него крачеше Рандал, с двама навъсени едри телохранители от двете си страни. Единият носеше браунинга му, който щяха да му върнат, след като се разделят. Колата на Хаджи Реза беше оставена на няколко квартала от мястото — тесните претъпкани улички, изпълнени с нечистотии и отпадъци, несретници и тежко забулени жени, можеха да бъдат преминати единствено пеша или надве колела. Но дори блестящите хонди, които обикновено гърмяха застрашително и не се спираха пред никакви препятствия, забавяха при вида на Хаджи Реза.

Спряха в един слабо осветен вход на задънена уличка, близо до район, изпълнен с работилнички. Хаджи Реза почука три пъти, после още веднъж, и вратата незабавно се отвори. Дори и Рандал не можа да се досети, че почукването, както и всички останали атрибути, са си чиста бутафория, че една скрита камера наблюдава всеки приближил се до вратата и че никой не бива допускан вътре, без да бъде проверен от един от хората на Хаджи Реза на горния етаж. Мрачен коридор извеждаше направо в подножието на една дървена стълба. С учудваща лекота Хаджи Реза поведе групата. Влязоха в една изпълнена с дим стая, обляна в бледосиня флуоресцентна светлина. Малки групички мъже, насядали около ниски маси, играеха табла или карти или хвърляха зарове, като от време на време тишината биваше нарушавана от радостно възклицание или вик на досада. На едно неопитно око биха се сторили бедни, но Рандал добре знаеше, че присъстващите са богати търговци, че залозите стигат до небесата и че домът получава крупен процент от залаганията.

Покрай стените седяха още мъже. Някои пушеха, традиционното наргиле; нажеженият въглен в горната му част припламваше в карминово всеки път, когато пушачът поемаше и издухваше дима. Други пък пушеха опиум с дълги лули, всяка от които свършваше в кълбовиден порцеланов съд с пробит малък отвор; вътре се слагаха таблетки суров кафяв опиум — разтапяха ги с дребни въглени, стиснати в щипци, и притискаха пластичната субстанция в отвора с дълъг метален щифт. Наркоманът любител на опиума, или тариаки, представляваше все още обичайна гледка в съвременен Иран, въпреки няколкото опита да се забрани отглеждането на мак или вноса на дрогата. В настоящия момент в страната имаше над половин милион регистрирани наркомани и вероятно най-малко още толкова неизвестни на властите. Купоните, даващи право на наркоманите над шейсет да си купуват опиум, бяха част от официално разрешената търговия, но Рандал знаеше, че Хаджи Реза е един от подземните босове, натрупал по-голямата част от състоянието си чрез покупката и продажбата на купони и посредством нелегалния внос на дрога от Турция и Афганистан.

Въведоха го в малка стая в дъното на сградата и му казаха да чака. Стаята се осветяваше от гола електрическа крушка; единственото обзавеждане се състоеше от няколко грубо сковани дървени стола с прави облегалки. След две минути единият от чакукашаните се завърна с Багирзаде. Нурула изглеждаше занемарен и състарен. Беше лошо облечен, небръснат от поне три дни, и очевидно сънят му не беше здравословен, но Рандал не изпитваше никакво съчувствие към него. Багирзаде направи вял опит да се усмихне, после се отпусна уморено на най-близкия стол. Чакукашанът излезе и внимателно притвори вратата.

— Доста време измина от последната ни среща, Рухи — започна Рандал. — А видът ти хич не ми харесва. Надявам се да не си болен.

— Къде беше през цялото това време, Рандал? Три пъти се мъчих да се свържа с теб. Ти си ми длъжник.

— Времената се менят, Рухи, а с тях и дълговете. Но не се тревожи, дошъл съм да ти помогна. Искаш да се чупиш оттук, нали така? Отговори ми на въпросите, дай ми информацията, от която се нуждая, и още утре ще бъдеш в чужбина. В противен случай утре можеш да бъдеш вкочанен труп. Или дори нещо още по-лошо.