Даниел Истърман - Последният убиец

Натисна звънеца и зачака Фуджико да отвори. Никой обаче не се появи и той реши, че тя първо е отскочила до своя апартамент. Извади ключа си и го завъртя в ключалката. Вътре лампите светеха: значи Фуджико беше тук, но сигурно беше някъде в дъното на жилището и не беше чула звънеца. Тя често слушаше класическа музика със слушалки. Той влезе във всекидневната. Беше празна. Апартаментът тънеше в неестествена тишина. Нещо не беше наред. Целият настръхна. Дясната му ръка безшумно се плъзна във вътрешния джоб на сакото за пистолета, с който никога не се разделяше. Тръгна към спалнята. Тишината сякаш го притисна с огромна преса и дъхът му спря.

Стягането в гърдите му достигна непоносим предел, докато отваряше вратата на спалнята, с вдигнат високо пистолет, притиснал гръб към стената. Беше тихо, само откъм улицата долиташе приглушеният шум на движението. Бледа светлина се процеждаше през все още спуснатите завеси. Той изключи осветлението в хола и надзърна в стаята. Беше празна, но личаха следи от нечие присъствие. Навсякъде бяха разхвърляни завивки, дрехи и книги. След малко очите му привикнаха с полумрака и той видя тъмни петна по пода, леглото и стените. Сърцето му замря. Стаята беше оплискана в кръв, съвсем прясна, още незасъхнала.

Тя лежеше под смачкана топка завивки върху леглото. Мигновено разбра какво й бяха направили и с огромно усилие потисна надигналата се към устата му вълна от стомаха. Светът пред очите му се замъгли. Беше разстреляна с автомат, куршумите я бяха разкъсали и подхвърляли, на мястото на стомаха й зееше кървава дупка, плътта й висеше на парцали. Единствено лицето й по някакво чудо бе останало недокоснато. Прекрасното й лице гледаше с агония и удивление към тавана. Той притвори очите й. Ръцете му трепереха от чувства, които не можеше точно да определи — болка, ужас и гняв, размесени до невъзможност. Блед и безмълвен, той я покри с кървавия чаршаф, и докато правеше това, видя една дума, изписана с кръв върху стената над леглото: фахиша — „курва“. Усети как стомахът му се сгърчва от мъка. Стаята се завъртя около него; той залитна и падна.

Техеран

27-28 декември 1978 година

Късно следобед, когато полицията отдавна си беше отишла и апартаментът бе почистен, Рандал се събуди от дълбоката скръб, обзела го след като бе открил мъртвото тяло на Фуджико. В продължение на часове бе седял неподвижен, потънал в мислите си. Сега обаче вече му се повръщаше от тоя хаос в душата му, повдигаше му се от спомените, връхлитащи го като лешояди. Той се стегна, отиде в банята, почистена и подредена от служителите така безупречно, сякаш нищо не се беше случило. Леглото беше оправено така, сякаш тя никога не бе лежала в него.

Само петнайсет минути му бяха необходими да се убеди, че папката за групата от Колхак липсва. Тази сутрин бяха загинали двама много скъпи за него души, за да може някой да отмъкне единствените съществуващи копия на синия документ. Какво ли толкова бе съдържал, че да убият като кучета двама души заради него? Той вдигна телефона, набра един къс номер, който го свърза със секретната телефонна централа в приземията на американското посолство, и поиска стерилна линия до Хауърд Стрейкър. Веднага го свързаха.

— Хауърд? Тук е Питър. Случи се нещо ужасно.

— Знам. Вече ме известиха. Мъчно ми е за Фуджико, Питър. Господи, казаха ми, че… Впрочем, няма нужда от думи, ти ме разбираш. И ми е страшно мъчно и за Ашрафи. Имаш ли някаква представа какво може да е открил?

— Не знам. Убиха го, преди да успее да ми съобщи. Но знам със сигурност, че се е добрал до нещо важно, и каквото и да е било, не го е зарадвало: гласът му беше много напрегнат. Неговото копие липсва. Папката пък я откраднаха от апартамента ми. Още не мога да проумея откъде може да са го научили.

— С какво още се занимаваш, като изключим дешифрирането на документа?

— Опитвам се да открия имената на загиналите в Колхак. Сложил съм шест души да работят върху това, но до този момент нямаме нищо. Никой не може да разпознае лицата им и никои от отпечатъците им не са регистрирани при нас. Досега трябваше да имаме разпознати поне един или двама от седмината. За Бога, та в тази страна всички са регистрирани с карти за самоличност.

— Къде търсят хората ти?

— Из нашите архиви, в САВАК, градската полиция, имперската жандармерия, военното разузнаване, имперския инспекторат. Това обхваща абсолютно всичко.

— Дали някой от тия институции не прикрива нещо?