Даниел Истърман - Последният убиец

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Инак ще закъснея. Ще се видим по обед. Не закъснявай.

Беше разбрала, че обаждането по телефона е било да го извикат нейде. Не беше необходимо да й го споменава.

Той й върна усмивката и я целуна по бузата. Тя изгледаше толкова крехка и уязвима. Рандал не можеше да сдържи нежността, която го изпълваше.

— Тръгвай тогава — каза той. — И се пази.

Техеран

27 декември 1978 година

Дългите редици вярващи се изправиха, хората се обърнаха един към друг с традиционния поздрав „Мир вам“ и се разпръснаха; едни тръгнаха към домовете си, други останаха в джамията да слушат поученията на стария молла, който бе заел любимото си място в един опустял ъгъл вляво от михраба. Облеченият в черно мъж и другият — по-млад, които бяха стояли встрани, докато траеше утринната молитва, напуснаха заедно храма, без да разменят дума или да покажат, че се познават. Вече отвън си издърпаха обущата от рафта и поеха в мразовитото утро. Крачеха заедно в очакване тълпите да оредеят. Накрая мъжът в черно проговори, положил безръката си китка върху рамото на младия, който потръпна от ужас.

— Спомняш ли си, Хюсеин, когато бяхме заедно в Кюрдистан, как се врече да ми се покоряваш, дори и в смъртта си?

Младият мъж побледня. Студеният въздух го пронизваше до костите. Той кимна.

— От днес нататък ще започнеш да изпълняваш това обещание. Това няма да означава твоята смърт, освен ако не се окажеш глупав; задачата ти е прекалено важна, за да поемаш ненужни рискове. Но ти ще продължаваш да минаваш през различни изпитания, изпитания със смъртта под една или друга форма. Днес има неща, които трябва да свършиш. Неща, при които се пролива кръв. Кръв трябва да се лее, Хюсеин. Ще я пролееш ли за мен?

Нямаше какво да каже, нито можеше да възрази, нито да изрази съгласие. Думите бяха безсмислени. Кръвта и нейното проливане, смъртта и животът, всичко това лежеше в други ръце. Той беше ангел на смъртта, но това не означаваше нищо особено; той беше просто ръката, която сипе разрушение, а не тази, която го призовава. Хюсеин вдигна поглед към покрития с черно чукан, а в очите му изплува отрязаната ръка, невидима, неунищожима. Кимна и те продължиха напред.

Квартирата на Рандал се намираше в долния край на улица „Ках“, недалеч от комплекса, където се помещаваха Министерството на правосъдието, канцеларията на министър–председателя, Сената и палатите на Реза Пахлави. Университетът беше на един хвърлей място. Питър обичаше разходките в студените декемврийски утрини. Радваше го гледката на залесените улички в този район — един от малкото хубави в новия бетонен град. Мислите за Фуджико и магията, която откриваше в нея, му бяха все още на ума и той не искаше да бърза — обичаше да се наслаждава дори във въображението си на близостта й. Предстоящата му среща с професор Ашрафи обаче бързо го върна към суровата действителност.

Мислите му окончателно се разсеяха, когато излезе от Факр-ел Рази на пулсиращия булевард „Реза Шах“, наречен така на името на бащата на сегашния владетел. Пробивайки си ловко път сред растящия наплив на ранния утринен трафик, той прекоси улицата точно срещу вратите на университета и се обади на дежурния полицай. Зад него се носеха крясъците на децата, които играеха покрай замръзналия канал на джуба — обградения от дървета водопровод, пробягващ по дължината на най-големите ирански улици. През лятото двамата с Ашрафи обичаха да отсядат под сянката на един голям чинар, за да се вслушват в ромола на бягащата вода и да разговарят за поемите на Руми, Хафиз и Саади или за творбите на модерни писатели като Хедаят, Бузург Алеви или Чубак. Всичко това изглеждаше толкова чуждо на истинската цел на присъствието му тук, на нещата, които му предстоеше да извърши или на които да стане свидетел в защита на свободата и които все повече и повече започваха да му изглеждат като репресиите, ужасяващи началниците му. Но той добре съзнаваше, че поезията и изкуството са необходими, че без тях би рухнал, че това е заради Ашрафи, заради културата, която той представляваше и заради която водеше самотните си битки.

Доста грозното студентско градче, по-безлюдно отвсякога в зимната си вкочаненост, го потискаше, докато бързаше към кабинета на Ашрафи в главната сграда на Факултета по изкуствата. Издигнат през 1935 година, университетът често бе ставал сцена на политически безредици от началото на 60–те години, поради което и полицията, и САВАК държаха под непрестанно внимание дейността на студентите. След безредиците през 1962 година агенти на САВАК и полицията се бяха настанили в две къщи в околните улици „21 Адхар“ и „Анатол Франс“, за да са готови всеки момент да се намесят, ако възникнат подобни ситуации. Самият Рандал бе идвал доста пъти тук да осъществява контакти с ирански студенти, да посещава чуждестранни учащи и да докладва в местното седалище на ЦРУ получената информация за активността в студентското градче. Едно от задълженията, които го отвращаваха.