Даниел Истърман - Последният убиец

На десет мили преди Да Нанг бяха спрени от бойна част на южновиетнамската армия на път за Хю. Командирът й, полковник, се приближи до Рандал и го запита за задачата му. Дребен, добре охранен мъж с мъртвешка физиономия и очи, скрити зад тъмни стъкла. Беше с ръкавици, а в дясната си ръка държеше бич. Рандал го беше виждал във всеки по-голям град, който му се бе случвало да посети, и се бе научил да се държи по-далеч от него.

Без да поиска разрешение, дребният полковник закрачи предизвикателно покрай колоната от трите камиона, които возеха пленниците на Рандал, игнорирайки американския ескорт. Невидимите му зад стъклата очи бяха впити в мълчаливите селяни. Върна се до челото на колоната, излая някакви заповеди на хората си и безстрастно загледа как те се приближават до камионите и заповядват на пленниците да се строят на пътя. На протестите на Рандал реагира така, сякаш не беше чул нищо.

С нарастващ ужас и кошмарно чувство на безсилие американецът проумя какво ще се случи. Но съзнаваше много добре и че ще е безсмислено, дори самоубийствено, ако се опита да ги спре само с двайсет души. Затворниците бяха изблъскани край пътя и южновиетнамските войници се строиха срещу тях като зрители на спортно състезание, докато неколцина техни другари вдигнаха автоматите си и разстреляха пленниците. Всичко свърши за по-малко от минута, но Рандал така и не можа да забрави хладнокръвието, с което беше извършено убийството, безгрижното държане на екзекуторите и жестоката гледка на труповете.

— Вече можете да ги откарате в Да Нанг, лейтенант — каза полковникът и закрачи към джипа си.

Колоната южновиетнамци потегли и скоро се изгуби в далечината, потъна в зеленината на джунглата по пътя за Хю. Рандал заповяда да погребат телата на място, до пътя, и се върна в базата без пленниците си. Всичко изгледаше съвсем дребно и незначително сред тази всеобща гигантска касапница, но за Рандал и мъжете с него то обобщаваше затритите години само в няколко минути.

Рандал попълни формален рапорт-протест по повод инцидента. Два дни по-късно беше повикан при своя командир, полковник Т. Р. Брейди. Брейди се усмихна и го поздрави приятелски, после стана делови.

— Лейтенант Рандал, знам как се чувствате след този инцидент. Господ ми е свидетел, че и аз бих реагирал като вас. Войната има закони, които трябва да се спазват, също както в бейзбола, разбирате ме. Този път обаче сте се сблъскали с една наистина тъмна личност. Този тип, полковник Кай, се ползва с жестока репутация по тия места. Той е убиец, никога не взема пленници, никога дори не пита за имената им. Истински мръсник. Ненавижда Виетконг така, както Хитлер е мразел евреите, само че обича да взема лично участие във всяко убийство. Ние обаче не смеем да го спрем, не ни стиска дори да го предупредим. Защото ако го направим, кълна ти се, че оттук до Сайгон ще шурнат реки от кръв и двамата с теб ще изхвърчим от армията и от тази страна с такава скорост, че няма даже да разберем какво става. Това е негова страна и негова война и ние почти нищичко не разбираме от това, което става между тези хора. Така или иначе, тези жълтурковци, които е разстрелял, са били от Виетконг, ти самият си го написал в рапорта си.

— Той не застреля „жълтурковци“, сър, той уби мъже, жени и деца. Най-хладнокръвно. И те не бяха от Виетконг, а само заподозрени, че са негови членове. Поне половината бяха невинни, но сега вече няма начин как да го докажем.

Очите на полковника се свиха. Цялото му дружелюбие в миг изчезна.

— Нямам нужда някакъв лейтенант с жълто около устата да ме учи кой е и кой не е жълтурко. Ако Кай беше застрелял някое от нашите момчета, лично щях да го изправя пред военен съд и собственоръчно щях да го разстрелям. Но тук имаме жълти срещу жълти и пет пари не давам какви ги вършат. Това не ме засяга и не трябва да засяга и вас, лейтенант. Трябва да проумеете някои особености на тази война, и най-добре е да се стегнеш веднага, момче, преди да си го загазил, инак лошо ти се пише.

Рандал напусна стаята на полковника кипящ от гняв, какъвто до този момент не беше изпитвал. После гневът премина в дълбока депресия. През следващите седмици той подаде рапорти за случая до няколко висши офицери, но офанзивата край Тет косеше личния състав навсякъде и никой нямаше нито време, нито желание да се занимава със смъртта на няколко виетнамски селяни. Когато същата есен Рандал поиска ново назначение, го изпратиха в Кхе Сан. Изкара там цялата зима на 1968 година, най-тежкия период. Това му помогна да забрави за пътя, за телата и мухите, накацали по лицата им още преди да изстинат.