Даниел Истърман - Последният убиец

След Кхе Сан го преместиха в Сайгон, където работи в спомагателния корпус. Там вече го завариха слуховете за клането в Ми Лай от март предишната година, само няколко месеца преди случая по пътя за Да Нанг. Скоро след това получи потвърждение от един свой приятел във военното разузнаване, че хората в едно от селата, които беше атакувал, не са били от Виетконг и че в доклада на разузнаването е била допусната грешка. Това вече преля чашата. И без това беше прослужил над задължителния минимум. След три поредни отказа накрая успя да подаде оставка, даде медалите си на един свой приятел и напусна Виетнам.

Виетнам обаче не искаше да го пусне. Вмъкваше се потайно в сънищата му. Понякога той сънуваше телата край пътя, понякога в съня му се изправяше полковник Кай и той се чудеше какво ли представляват очите му зад черните стъкла, но го обземаше ужас само при мисълта да му ги смъкне. Друг път сънуваше Кхе Сан, непрестанния обстрел, ден и нощ. Но това не бяха най-кошмарните му сънища. Най-лошото беше сънят, явил му се тази сутрин.

Две месеца след завръщането си в Щатите го посетиха двама мъже в сиви костюми и тъмни вратовръзки, с подстригани вратове и гласове, издаващи липса на образование. Предложиха му съвсем различен начин на живот от досегашния. Рандал се канеше да възобнови научната си работа върху докторската си дисертация и в първия момент реши да ги изгони — опитът от войната все пак си казваше думата. Но те го познаваха добре, знаеха какво и в кой момент точно да кажат и какво да премълчат. Разказаха му за работата в разузнаването, за необходимостта от събиране на важна информация, която ще се използва за предотвратяване на всякакви безредици и насилие, с което ще се избягват грешки и вземането на погрешни решения, обикновено водещи до война и смърт. Използваха страховете и съмненията му, играеха на тънката струна за разликата между работата на мисълта и зверствата на тялото, омайваха го дотогава, докато накрая самият той не поиска да им повярва, докато накрая самият той не си внуши, че думите им са верни.

Оптимизмът на 60-те години, риториката за международен мир и сътрудничество все още означаваха нещо за него, а той отчаяно се нуждаеше от някаква духовна опора, за да съхрани вярата в себе си. Под ръководството на Дълес Заливът на прасетата беше забравен и ЦРУ се беше превърнало в една от реалните сили на света. Скандалите с документациите на Пентагона и другите афери бяха в далечното бъдеще на 70-те. Така или иначе, безименните мъже успяха да го убедят, че на плещите му трябва да тегне нова отговорност, че нуждата му да запълни празнината, останала след смъртта на баща му, ще се изрази в службата на друго поприще, че гневът от смъртта на баща му и опустошения живот на майка му може да намери отдушник в един друг враг, и че отчаянието му пред жестокостта и насилията на войната може да бъде канализирано, като работи за предотвратяването им. Това му казаха и той им повярва.

Сега, след девет години, и нуждата от осмисляне, и гневът бяха изчезнали, за да бъдат заменени от нещо друго — не точно цинизъм, но все пак нещо, надхвърлящо обикновеното равнодушие. Той все още вярваше в идеалите на демокрацията, но през годините, прекарани в Техеран, беше станал свидетел на неща, вършени в нейно име, които го бяха погнусили, и чувстваше как в известен смисъл и самият той е омърсен. Той също бе вършил неща, които биха довели до ярост младия либерал, какъвто беше и той преди години, и си беше затварял очите пред други неща. Съвестта е лош другар на агента, защото може да го размекне, а резултатът от това може да бъде само един — смърт, и то не само неговата, а и на другите, за които носи отговорност. Рандал все още съумяваше да контролира съвестта си и усилваше решителността си, концентрирайки се върху лицата на многото мъртъвци, които бяха открили в Колхак, но тези образи лесно можеха да бъдат изместени от други, а разумът му все още беше пълен с прекалено много лица и още повече смърт. И неговата собствена ръка бе държала ножа или насочвала пистолета, за да дойде тази смърт.

Мекият глас на Фуджико го измъкна от унеса му.

— Ще излизаш ли днес? В девет трябва да съм в посолството, както обикновено, но съм си уредила да приключа към обяд, така че да мога да прочета един доклад за една среща утре. Ако си тук, може да отскоча да направя нещо за обяд. Бихме могли да прекараме следобеда тук, докато чета доклада, после можем да отидем на кино в „Атлантик“ да видим новия английски филм.