Даниел Истърман - Последният убиец

— Разбира се, няма да е лошо. Какво дават?

— Кървища, какво друго. Но посочи поне едно кино в Техеран, където да не дават такива ужасии.

— Дублиран ли е?

— Не, днес е вторник. Тази вечер дават оригиналната версия и всички техерански сноби ще докарат приятелките си да им се изфукат колко добре знаят английски. Или пък да се изложат.

— Добре — реши той изведнъж. — Не знам какво ще правя следобед, но по някое време все ще се върна. Може да успея и за обяд.

Посегна към каната с кафето и погледна Фуджико, мислейки си за промените, които бе донесла в живота му. През последните няколко месеца той бе започнал все повече и повече да се обърква от връзката им. Защото предчувстваше, че скоро ще бъде изправен пред съдбоносен избор; трябваше да избира между нея и Управлението, между стария си живот и възможността да започне на чисто. И с всеки изминал ден се убеждаваше, че ще избере Фуджико. Вече не беше подвластен на никакви илюзии; нощем го държаха буден тревожни спомени. С Фуджико вече можеше да се завърне в Щатите и постепенно загубените празни години щяха да се изличат от паметта му, и той отново щеше да открие бъдещето, което си мислеше, че е загубил завинаги.

Изведнъж телефонът иззвъня.

— Кой ли може да е? Нямам никакви уговорки за тая сутрин. Налей още кафе, веднага идвам.

Неочакваните позвънявания винаги означаваха неприятности. Това беше един от уроците, които беше усвоил още от зората на работата си в разузнаването. Телефонът всеки ден се проверяваше за подслушване и от квартирата на ЦРУ често му предаваха съобщения. Той влезе във всекидневната, вдигна слушалката и заговори на персийски.

— Вале, Манцел-е Рандал. Бефармаид.

— Питър, ти ли си? Как си? Ирадж на телефона.

— Ирадж? Здравей! Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

Ирадж Ашрафи беше професор по персийска култура в техеранския университет; той беше преподавал фарси на Питър след пристигането му в Техеран и му беше помогнал повече от всеки друг да се потопи в живота на града. Ашрафи знаеше добре кой е Рандал и с какво се занимава, и от време на време му помагаше с информация или преводи на сложни документи. Професорът беше аполитичен, но в същото време горещ привърженик на либерализацията и разумното възприемане на хубавото от западната цивилизация. Наближаваше шейсетте; беше роден по времето на конституционалната революция и току-що беше навършил двайсет години, когато Реза Хан беше съборил последния владетел от катарската династия и се бе провъзгласил за Реза Шах. Произхождаше от стара аристократична фамилия, беше получил традиционното образование, възпитан в либерален консерватизъм, учтив, културен и много мъдър, това беше впечатлението на Рандал. Двамата с Рандал бяха станали добри приятели, най-вече поради искрения интерес на последния към персийския език и култура, интерес, в който Ашрафи имаше най-голям дял. Рандал често се бе улавял в мисълта да напусне ЦРУ, за да може да съчетае по-ранните си занимания с политически науки със знанието си на персийски език и общество, като чете лекции в Джорджтаунския или някой друг университет на тема области и региони. Той често се срещаше с Ашрафи и продължаваше да черпи от него.

— Слушай, Питър. Успях да дешифрирам документа ти. За мен съдържанието му е много сериозно. Страшно важно е да се видим и да поговорим. Не знам къде си го намерил, но трябва да ми кажеш. Можем ли да се видим тази сутрин?

— Не можеш ли да ми го кажеш по телефона сега, Ирадж? Какво пише в документа?

— Съжалявам, но не е за телефон. Можеш ли да дойдеш в кабинета ми към десет? Университетът официално е затворен в момента заради безредиците, но това се случва толкова често, че обикновено на персонала се позволява да ползва кабинетите си и библиотеката. Имам още няколко неща, които трябва да проверя, преди да дойдеш, но ако ми се обадиш в десет, ще съм готов с текста.

— Десет? Там съм. Ирадж, не си показал никому документа, нали? Както се уговорихме. Или си го споменал някому?

— Не, нали ми каза, че е поверително. Показах само няколко символа на един колега, но откъснати от контекста те не означават нищо особено. Сега ме извини, но съм зает, секретарката ми носи някаква работа. Ще се видим в десет.

Рандал остана прав и замислен за миг, след това затвори телефона. Повдигна рамене и се върна в кухнята. Фуджико я нямаше — беше отишла в спалнята да се облече. Той бързо си допи кафето и я последва.

На влизане в спалнята я зърна пред огледалото да си слага грима. Тя го видя отразен, застанал зад нея. Лицето му й беше толкова познато, като нещо, с което беше израсла: светлата коса отметната назад над челото, устните, които толкова рядко се усмихваха, твърдата брадичка, която ей сега щеше да избръсне. Единствено очите му оставаха загадка за нея, непроницаеми и тъжни. За Фуджико беше повече от грях мъж с такива очи да служи като агент. Тя никога не му говореше за работата му, защото според нея това не биваше да влияе на съвместния им живот. Но знаеше много добре, че един ден ще й се наложи. Грациозно се обърна и му се усмихна.