Даниел Истърман - Последният убиец

Не за пръв се зачуди колко ли много знае за него тази жена или най-малкото колко се досеща за истинската природа на взаимоотношенията му с професора. Тя го изгледа странно, сякаш знаеше, сякаш също като него подозираше, че смъртта на Ашрафи не е била случайна.

— Да, разбира се — каза тя. — Той не ми каза, че държи такива документи, но ако са били поверителни, не би го и направил. Елате, вратата му не е заключена.

Двамата влязоха в малката отрупана с книги и списания стая, която професорът бе превърнал в свое убежище от политическия хаос на външния свят. Трите стени от пода до тавана бяха покрити с библиотечни рафтове, изпълнени с книги, повечето от тях на персийски и арабски, а на няколко места Ашрафи беше окачил образци на калиграфия, които беше събирал през годините. Ефирните изваяния на майстори като Мир Имад внасяха свой собствен живот в прашната, зле осветена стая.

Рандал се приближи до бюрото и систематично прехвърли съдържанието му; сърцето му се сви, докато го правеше. Обаче фотокопието, което беше изпратил на Ашрафи, липсваше. Нямаше го и по масите. С разрешението на Лейла Разек той отвори големия шкаф със секциите до прозореца и провери съдържанието му. Във втората секция откри папка със своето име. Вътре имаше различни писма и бележки, които беше изпращал на Ашрафи през изминалите години, всички съвсем безобидни. Накрая намери плика, в който беше изпратил фотокопието със съответното писмо. Празен.

Докато търсеше, секретарката излезе в приемната и заговори с професор Моини и полицая. След малко се върна с пакета с личните вещи на Ашрафи.

— Може би това, което търсите, се намира, сред нещата му, мистър Рандал — каза тя.

Той добре знаеше, че вероятността за това е нищожна, но въпреки всичко ги разгледа. Нямаше кой знае какво: портфейл с малко пари, няколко фотографии (включително и онази, където се бяха снимали преди три години по време на разходката им до гробницата на Хафиз в Шираз), паспортът му и други документи; бележки за лекциите му; часовник; две химикалки и перодръжка от тръстиково стебло, с която професорът практикуваше калиграфията всеки ден. Но никаква следа от загадъчния документ, намерен в Колхак. Все още имаше някаква вероятност да изскочи отнякъде, но Рандал вече бе загубил надежда.

Рандал се сбогува с Лейла и професор Моини, когото познаваше бегло, и тръгна към стълбището. Тук нямаше повече какво да научи. Може би полицията щеше да открие нещо, свързано с фолксвагена, макар че той лично много се съмняваше в това. Какво ли толкова съдбоносно бе открил старият му приятел в документа, причинил смъртта му? Защото Питър вече беше напълно сигурен, че това е било истинската причина за смъртта му. Той напусна университета през един заден изход, извеждащ на улица „Данеш“ където се намираше хотел „Елизабет“. Там можеше да поседне с чаша малцово уиски, да размисли и да се възстанови от шока, който му бе причинила смъртта на приятеля му.

Седнал в малкия хотелски бар, той се замисли върху събитията от сутринта. Налагаше му се да прерови архивите за информация относно колегите на Ашрафи. Дори и само един-единствен символ, дори и извън контекста, можеше все пак да означава нещо за колегата, на когото старият професор го бе показал. Следващата стъпка щеше да бъде да се намери още някой, който би бил в състояние да дешифрира документа; след като професорът бе успял да го направи, значи и някой друг би могъл. Сега, след като копието на Ашрафи беше откраднато, оставаше оригиналът в апартамента му; трябваше да извади поне още едно копие за по-голяма сигурност. Той допи и второто си уиски, излезе от бара и се огледа за телефон във фоайето. Искаше да се обади на Фуджико, че ще се върне рано, така че да не се тревожи за продукти за обед. Когато обаче се свърза с посолството, му съобщиха, че си била тръгнала към десет: имала да подготвя още материали за утрешната конференция и предпочитала да работи на спокойствие. Той прецени, че сигурно се е отправила направо към апартамента му, и реши да тръгне веднага, за да хапне, преди да се захване на работа пред централния компютър. Но преди всичко искаше да бъде с нея, да й разкаже за Ашрафи и да потърси утеха в присъствието й.

Докато крачеше обратно по „21 Адхар“ и Фравардин, беше непрекъснато нащрек за камионетката фолксваген — можеше да го преследват. Който и да беше устроил убийството на Ашрафи, не може да не знаеше, че професорът щеше да чака Рандал в университета в десет и беше напълно вероятно да му е прикачил опашка. Един или два пъти му се стори, че усеща нечии погледи, забити в гърба си, но при всяко обръщане не откриваше нищо подозрително. Стигна до входа на жилищния си блок, отключи външната врата и влезе. Апартаментът му беше на втория етаж.