Даниел Истърман - Последният убиец

Още при влизането си в коридора, който водеше към кабинета на Ашрафи на третия етаж, Рандал отбеляза необичайното раздвижване, дори възбуда у хората. При нормални условия секретарките и духовните преподаватели си вършеха работата по обичайния персийски маниер: без бързане и търчане — утрешният ден нямаше къде да се дене. А днес университетът официално беше затворен. Но сега хората бързаха по коридорите, припряно влизаха и излизаха от стаите. Той мигновено усети, че е станало нещо лошо. В дъното на коридора почука на вратата на секретарката на Ашрафи и влезе. Стаята беше претъпкана с хора от администрацията и преподаватели. Секретарката на професора, способна сивокоса жена, наближаваща четиридесетте, Лейла Разек, седеше на стола си и хълцаше, притиснала кърпичка до устата си. Останалите жени в стаята също плачеха, макар и не толкова силно като Лейла. Един от по-младите преподаватели, Фарид Арасте, който Рандал бе виждал при посещенията си при Ашрафи, се обърна.

— Акайе Рандал! Хабар-ра шенидид?

— Новина ли? Каква новина?

— Не сте ли чули? Професор Ашрафи загина тази сутрин по пътя си към библиотеката, около девет часа. Бил е блъснат от камион на територията на университета, в една уличка точно пред зданието на библиотеката.

Дъхът на Рандал секна. Как беше възможно? Та той беше разговарял с него малко преди осем; беше невероятно, че приятелят му може да е мъртъв само час по-късно.

— Какво се е случило? — запита той. — Някой видял ли е?

— Никой от нас. Но хора от библиотеката, които са били отвън по това време, са казали на полицията, че един малък камион, „Волекс“, ускорил тъкмо когато господин професорът пресичал уличката. Водачът завил рязко, за да избегне някаква котка или нещо по пътя, и го блъснал. Но не спрял, а продължил, макар че всички се развикали колкото им глас държи. Докато дойде полицията, камионът вече бил изчезнал. Още не мога да повярвам! Разговарях с него тъкмо преди да излезе от сградата. Стори ми се много загрижен, разтревожен за нещо. Сигурно е излязъл, без да се огледа. Ужасно нещо!

Арасте беше много разстроен.

Няколко мисли се втурнаха почти едновременно през ума на Рандал. „Волекс“ беше производство на „Фолксваген“, много широко разпространена марка в Иран, която на практика не можеше да се проследи. Иранските шофьори действително правеха много резки завои, но само за да избегнат разсеяни или невнимателни пешеходци, обаче в никакъв случай заради котки, кучета и така нататък. Ашрафи не беше първа младост, но беше подвижен и внимателен и винаги се оглеждаше, преди да пресече оживените техерански улици; беше направо невероятно да се остави да го прегазят; още повече на територията на университета. Беше повече от ясно, че смъртта на Ашрафи не е обикновен нещастен случай, но той не можеше да се сети за никакъв мотив. Познаваше достатъчно добре политическия неутралитет на професора. Дали имаше нещо общо с посещението му при него? Едва ли. Кой, освен Ашрафи би могъл да знае, че Рандал ще го посети сутринта? Той се обърна към Лейла Разек и след като изрази съчувствията си по повод смъртта на професора, я запита дали е знаела за предстоящото му посещение.

— Да, мистър Рандал. Професор Ашрафи беше оставил съобщение на бюрото ми, преди да излезе: ако пристигнете преди да се е върнал, да ви въведа в кабинета му да почакате. Още не бях дошла на работа, когато е излязъл.

— Напускахте ли стаята по-късно сутринта, по какъвто и да е повод?

— Да, няколко пъти. Веднъж ходих до тоалетната, два пъти до копирната машина и един път до професор Моини да му занеса една папка.

Арасте изгледа Рандал с внезапно озадачено лице.

— Питър, какво общо има това със смъртта на Ирадж? Каква възможна връзка би могло да има това с посещението ви?

— Не знам. Никаква — отвърна благоразумно той, усещайки, че му личи, че лъже.

В този момент вратата се отвори и двама полицаи прекрачиха прага; единият носеше малък пакет. Поискаха да разговарят с професор Моини, декана на факултета за персийски науки. Пакетът съдържаше личните вещи на Ашрафи, събрани от дрехите му в полицейската морга.

С пристигането на полицията малката групичка в приемната започна да се разпръсва. Рандал видя, че Лейла Разек също се кани да си тръгва. Спря и я заговори с нисък глас.

— Ханъм Разек, професор Ашрафи държеше у себе си важни мои документи. Тъкмо идвах да си ги прибера. Знам, че моментът съвсем не е подходящ да моля за това, и ми е ужасно неприятно да го правя, но са много важни. Бихте ли ми позволили да хвърля едно око в кабинета му, в случай че са там?