Даниел Истърман - Последният убиец

— А кое те кара да си мислиш, че можем да направим успешен контакт?

— Напълно вероятно е да не можем, сър. Но сме длъжни да опитаме. Хешмат представляваше САВАК; може да си е имал свои собствени причини да се страхува от тази група. В края на краищата, той е бил причината за смъртта на седмина от тях. Възможно е причините му да се бои да нямат никаква връзка с нашите работи. Успеем ли да ги идентифицираме и да се свържем с тях посредством нужните канали, може би ще успеем да им окажем помощ, да ги качим на власт, щом започне революцията, и после да започнем да инфилтрираме някои от нашите собствени хора или да купим някои от техните. Искам Питър да възобнови разследването на Хешмат. Ако желае, разбира се. — Стрейкър хвърли поглед към Рандал, уверен, че той ще се съгласи.

— Разбира се, бих искал да опитам — отвърна Рандал.

Беше заинтригуван. А и нали преди година също бе взел участие в операцията в Колхак? Още тогава беше сигурен, че това е само началото. Онези седмина мъртъвци още го преследваха с призрачните си лица. Те всички бяха свързани в една единна спирала на съдбата. Ако тогава знаеше какъв ще бъде краят на това начало, какво ще се случи оттогава до този момент, просто би станал и би си излязъл от стаята, от сградата, би напуснал Иран.

— Ако ви разбирам правилно, имаме разрешението ви да действаме? — запита Стрейкър шефа си. Строго погледнато, той не се нуждаеше от разрешението на Стюарт за осъществяване на операция на територията на Иран. Но тук явно имаше и връзки с арабски страни и той искаше да се застрахова, в случай че разследването ги принудеше да излязат извън страната.

Стюарт гледа втренчено няколко секунди мъжете от другата страна на масата. Знаеше, че и двамата го считат за канцеларски плъх, за маша на онези с копринените костюми в Белия дом. Но през войната той беше служил като оперативен работник в ОСС, предшественика на ЦРУ. Това беше факт, известен на малцина, а и той никога не говореше за опита си от онова време. През онези години си беше развил инстинкти, които никога не го бяха подвеждали. Сега, като гледаше мъжете пред себе си, подушваше смърт. Той мълчаливо кимна и се изправи.

Двамата също станаха. Стрейкър вдигна папката с документите и я подаде на Рандал.

— Ще ти трябва, Питър.

— Благодаря. — Тримата тръгнаха да излизат. И тъкмо преди да посегне към дръжката на вратата, Питър се обади:

— Спомних си какво означават тези имена, арабските.

Стрейкър и Стюарт едновременно се извърнаха към него.

— Това са имената на четиримата убити по заповед на пророка Мохамед, когато бил в Медина. Тяхното престъпление се състояло в това, че го оскърбили, като пишели присмехулни стихове и сеели недоволство.

Стрейкър поклати озадачено глава.

— Не разбирам, какво ще търсят имената на тези хора в документите?

— Аз мисля, че… Мисля, че това е някаква форма на реабилитация. — Но думата, която използва в ума си, не беше „реабилитация“, а „повик“.

И тримата замълчаха. Стюарт тръгна напред. Усещането на връхлитаща смърт бе станало почти осезаемо.

Техеран

27 декември 1978 година

Питър Рандал се събуди от грохота на огнестрелно оръжие. Полусънен се изтърколи на пода, лявата му ръка мигновено измъкна браунинга, закрепен под рамката на леглото. Стаята тънеше в тишина, бледата светлина на ранното зимно утро се просмукваше през затворените щори. Изведнъж гръмнаха още пет изстрела, с много малки паузи. Идваха от улицата под апартамента му. Рандал се търкулна до прозореца, вдигна глава до перваза и внимателно повдигна края на щората. Една стара кола от другата страна на улицата отново изстреля възмущението си при поредния опит на собственика й да запали. Рандал бавно издиша и пусна щората. Навън беше студено.

Пак беше сънувал Виетнам: същия сън, същото лице, същите писъци. Сънят си беше все същият. А и как би могъл да се промени? За Рандал този ден беше Виетнам, всичко останало беше или преди, или след него. Този ден неотменно щеше да присъства в съня му, също и лицето на Райли, изкривено от чудовищната болка: щеше да се надига сред пурпурния мрак, с втренчен поглед и уста, разкривена от ням ужас.

Леглото беше празно. Не беше възможно Фуджико да е тръгнала толкова рано. Той погледна часовника си: беше седем и десет, а тя трябваше да е в посолството чак в девет. Повика я и тя се обади.

— Тук съм, правя закуската. Вече минава седем. Още ли не си станал?

Фуджико беше втори секретар в американското посолство и Рандал живееше с нея вече почти от година. Тя беше полуяпонка-полушведка. Родителите на майка й бяха пристигнали в Сан Франциско от Йокохама след земетресението през 1923 година; баща й беше емигрант второ поколение, чиито родители бяха дошли от Малмьо в края на 90-те години на миналия век. През войната бяха интернирали родителите на майка й и те бяха загубили овощната си градина в южна Калифорния. Закупена десет години по-рано, тя току-що била започнала да им носи печалба през 1941 година. След войната им се бяха подиграли с някакво символично обезщетение, земята им беше превърната на сметище от един базиран в Чикаго комбинат, извлякъл несметни печалби. В резултат на това и двамата бяха загубили всякакво доверие в „американския начин на живот“. До смъртта си в началото на шейсетте бяха живели с родителите на Фуджико, привнасяйки в къщата им атмосферата на постоянна загуба: загубата на традиционни ценности, на самоличност и чест. Когато американците пуснали атомните бомби над Хирошима и Нагасаки, те се отказали от будистката си вяра. Фуджико беше възпитана в атмосфера на несигурност, без да знае каква е точно, неспособна да бъде нито японка, нито шведка, и въпреки това обезкуражена да се чувства американка. Питър усещаше, че тъкмо това е било причината да избере кариера в дипломацията: това беше единственият начин да намери себе си, да открие страната си — нещо, което тя трябваше да постигне в чужбина. Тук, в Техеран, тя можеше да се чувства американка въпреки дръпнатите си очи и кожата с меден цвят.