Даниел Истърман - Последният убиец

Очите на иранеца излъчваха животински страх. Той задиша тежко.

— Какво искаш?

— Съвсем малко. Мъничко информация. Искам да знам къде се крие Масуд Хешмат.

Багирзаде замръзна. Очите му сякаш се смалиха, превръщайки се в главички на топлийки.

— Само си губиш времето. Той е мъртъв.

— Той не е мъртъв, Рухи, и ти го знаеш много добре. Ако той наистина беше убит, все щях да чуя за това; този вид информация се разнася много бързо. Къде е?

— Не мога да ти кажа. Заклел съм се да го пазя в тайна.

На Рандал му беше повече от ясно, че Багирзаде умира от страх. Научеше ли Хешмат, че той е виновен за разкриването му на американците, смъртта щеше да го застигне бързо. Но самият процес на умиране можеше да се проточи доста.

— Ти и едно обещание не си спазил през живота си, Рухи. Но ти обещавам, че Масуд няма да научи кой го е издал. А и ти отдавна ще си на десетки хиляди километри оттук, ако въобще стигне до ушите му. Това е единственият ти шанс. На твое място не бих се колебал и за миг.

И Багирзаде заговори. Думите рукнаха от устата му в съскащ шепот.

— Той живее до пазара, не знам точно къде. Но тази вечер можеш да го откриеш в Шахр Но. Понякога ходи там, в една къща на Абришами, към Сина. Номер четиридесет и девет. Тази вечер ще бъде там.

Рандал кимна. Шахр Но беше кварталът с червените фенери на западен Техеран, отвъд Дарвазе Казвин. Подобно на южен Техеран, това също беше опасна зона. Чужденците стигаха само до „Шокуфе Но“, нощен клуб, където можеха да слушат песни от първокласни изпълнители като Гугуш и да избират от по-качествените проститутки. А зад него се простираше ничия земя, където даже и неговият крак никога не бе стъпвал.

Той даде на Багирзаде адреса, нужен му за бягството от страната, и му каза кога да отиде там. Изправи се, приближи се до вратата и я отвори. Чакукашанът почтително чакаше отвън.

— Аз тръгвам. Моля ви да кажете на Хаджи Реза.

Чакукашанът се обърна и поклати глава.

— Първо иска да ви види. Елате с мен.

Рандал последва чакукашана, оставяйки Багирзаде сам в стаята. Телохранителят го поведе към апартамента на Хаджи Реза по някакви стълби. Стаите, за разлика от мъждиво осветените помещения на долния етаж, се оказаха облени от ярка светлина. Хаджи Реза седеше на един голям диван с млада жена до себе си и пиеше уиски. Той се усмихна и се приведе към Рандал.

— Надявам се, че сте открили това, което търсехте.

— Да.

— Добре. Чудесно. Няма да ви задържам. Искам да добавя само едно нещо: надявам се, че не ще забравите тази незначителна услуга от моя страна. Може би някой ден ще ми отвърнете със същото.

На Рандал веднага му стана ясно какво е намислил Хаджи Реза. Един ден, очевидно съвсем скоро, и на него щеше да му се наложи да напусне страната. За разлика от Багирзаде, той имаше необходимите пари и връзки да го направи без много главоболия, но при тия неща винаги можеше да изскочи нещо непредвидено. И ако това се случеше, една малка помощ от американския му приятел никога не би му била излишна. Рандал кимна.

Хаджи Реза се усмихна и произнесе:

— Джаафар ще ви придружи до железопътната гара. Там ще хванете такси, което ще ви отведе до мястото, желано от вас. Там ще ви върне и пистолета. Обаче е опасно, приятелю. Внимавайте.

Рандал заслиза по стъпалата, съпровождан от стража с каменното лице. След малко се озоваха в ледената нощ. Звездите в небето си намигаха, безразлични към безкрайната мизерия под тях.

Техеран

28 декември 1978 година

Рандал взе такси до Навваб и оттам вече пое пеш. С голям труд успя да открие къщата, защото улиците бяха слабо осветени и с още по-лоша настилка. На два пъти малко остана да хлътне в огромни дупки, изкопани и забравени Бог знае откога. Четири пъти го спираха жени в чадри, отчаяни и треперещи създания, които му предлагаха да споделят леглото му срещу само пет тумана, цената на едно евтино ястие. Едната беше още момиче, най-много на тринадесет години. И всеки път, когато поклатеше глава и продължеше напред, в съзнанието му някой сякаш нашепваше: „фахиша“. Той дори не усещаше студа.

Публичният дом беше в голям, изненадващо пищен апартамент в четириетажен блок, издигнат преди десетина години. Беше слабо осветен и изпълнен с дискретни сенки, които скриваха повечето безвкусни декорации — страховити мелези от фалшив европейски барок и изродена персийска мода, съвсем различни от тези в къщата на Хаджи Реза в Шемиран. Рандал нямаше проблеми с влизането — американският му акцент звучеше като пропуск за пазачите на вратата, — но на въпроса за Хешмат го посрещнаха празни погледи. Мадам беше дебела жена от местността Бахтия, която от четиридесет години беше дейна участничка в бизнеса с подслаждането на сексуалния живот на богатите и влиятелни мъже в Техеран, първоначално по най-директния начин и чак после като сводница. Тя не искаше да каже нищо. Не, не познавала никакъв Хешмат, никога не била чувала за такъв човек, а дори и да била чувала, не бил в дома тази вечер. Рандал я разбра, че лъже, още на мига. Нетърпеливо я отблъсна настрана и мина покрай нея, насочвайки се към първата се изпречила пред взора му врата. Отвори я със замах и надзърна. Вътре един висок мъж и две момичета сякаш тренираха акробатика. Само дето мъжът беше в пълна военна униформа, а момичетата бяха само по обувки. Пазачът и мадам закрещяха и връхлетяха да го издърпат навън.