Даниел Истърман - Последният убиец

Очите на Хешмат прескочиха от Рандал към вратата и пак се върнаха обратно.

— Трябваха ми живи. Исках да ги разпитам. Те имаха информация.

— Откъде знаеш това? Каква беше тази информация?

— За покушението върху Ашраф.

— Но това не бяха същите хора. Участниците в онова покушение тогава още бяха във Франция. С каква информация разполагаше групата от Колхак? Кои бяха те?

— Не знам. Освен… Бяхме длъжни да разучим. Те бяха фанатици, ти самият видя какво стана. Фанатици.

— Какви по-точно? Политически? Религиозни?

— И двете. Моллите отново набират сила. След месец-два ще бъдат на власт. Вече е прекалено късно да бъдат спрени.

— Какво още имаше? — Рандал не отпускаше хватката. Съзнаваше, че иранецът знае още. Очите го издаваха.

— Нищо. Те са федаини, муджахидини. Не знам точно.

— Лъжеш. Онези бяха други. Кои са те?

Иранецът беше уплашен, но не от Рандал. Рандал съвсем ясно виждаше страха му. Имаше и още нещо, нещо способно да ужаси дори и този ненадминат специалист по изтръгване на показания.

— Ще те убия, Хешмат, кълна ти се. Пет пари не давам какво ще стане. Ще ги открия. Кои са те?

— Ти не разбираш. Те… никой не би повярвал, че ще се завърнат, никой. Не можеш да ги спреш. Слушай, Рандал, измъкни ме оттук, иначе ще ме убият. Те имат очи навсякъде, нищо и никой не може да им убегне. Измъкни ме оттук и после ги открий. Използвай влиянието си, за да ги спреш. Намери Германеца. Намери го и го спри.

По челото на Хешмат беше избила пот, той изглеждаше смазан — един прекършен мъж, загубил самоконтрола си. Рандал пристъпи към него. Не изпитваше никаква жал, само срам, че е в тази стая, че е принуден да играе тази игра с Хешмат, че жаждата му за мъст го е довела чак дотук.

— Кой е този германец? Как мога да го открия?

Писъците се разнесоха само секунди преди вратата на стаята да изтрещи в стената. Чу се блъскането и на други врати. Мъже закрещяха, жени и момичета запищяха. Рандал изви глави и мярна човек, целия в черно, застанал на прага с насочен към него автомат. Опита се да измъкне пистолета си изпод сакото, но първият откос го прониза още докато бъркаше за оръжието си, и го отхвърли към леглото. Миг преди да загуби съзнание той с отчаяно усилие се претърколи по леглото й падна на пода, скривайки се от куршумите. Същият откос заби Хешмат в стената, приковавайки го върху нея няколко секунди. Крайниците му се мятаха неудържимо докато куршумите го разкъсваха. Отвсякъде долиташе стрелба, в другите стаи също се стреляше. Хаос, примесен с полузадавени писъци за милост и помощ и тропот на множество боси крака. След миг се разнесе и последният откос, след който настъпи зловеща тишина. Мъжът в рамката на вратата хвърли поглед към Хешмат, увери се, че е наистина мъртъв, провери и Рандал, постави автомата си на предпазител и отстъпи в коридора.

Мека

1 април 1979 година

В квартала Шиб ал-Мавлид в североизточната част на Мека има една порутена къща на три етажа, само на някакви си петдесетина метра от малката модерна библиотека, издигната на мястото на селището, където е бил роден Мохамед. Това е старата Мека, притисната от всички страни, сгушена на долните склонове на Абу Кубаис, с високи тесни къщи, иззидани с груби тухли и хоросан, с прозорци с ромбовидни решетки или дървени щори, иззад които надзъртат очи, които виждат, без да бъдат виждани. Тесни улички с разбити мръсни настилки си пробиват несигурно път сред порутени домове, тъмни входове и тайнствени тунели и се губят сред хаотичната им плетеница. Навсякъде щъкат подивели котки, търсещи препитание, нехайни към заобикалящия ги човешки живот.

Беше късно след полунощ и Шиб ал-Мавлид беше притихнал и тъмен. В една стая на третия етаж на къщата спяха дванадесет мъже. Тринадесетият стоеше на стража. Равномерното дишане на мъжете изпълваше стаята, от време на време нарушавано от лая на някое скитащо куче. И в тази тишина почти недоловимият звук от почукване на долния етаж имаше ефекта на сигнал за тревога. Само след миг и дванадесетимата мъже бяха будни. Стражът отвори вратата и слезе по стълбите. Който и да беше почукал, повече не повтори. Той знаеше, че две почуквания, изпълнени с тревога, са достатъчни да пробудят мигновено обитателите на къщата, без да тревожат съседите. В мрака на горния етаж се подаваха от ръка на ръка пистолети.

Стражът отвори вратата към улицата с една ръка — в другата държеше готов за стрелба пистолет. Една-единствена дума беше прошепната в мрака и неясна фигура прекрачи прага, притваряйки безшумно тежката дървена врата. Непознатият се обърна към стража и заговори с напрегнат шепот: