Даниел Истърман - Последният убиец

Рандал закрачи полека към групата. Гневът му се надигаше като приливна вълна. Те не го забелязваха, толкова бяха увлечени с момичето.

— И защо си сама на улицата след здрач? Знам защо. Защото си проститутка, долна курва. Виждал съм те и по-рано да кръстосваш улиците, денем и нощем. Курва с курва!

„Фахиша!“ Думата отекна във въздуха, отразявайки се в стените и забръмча в ушите на Рандал. Още преди да осъзнае какво прави, пистолетът се озова в ръката му. Мъжът умря мигновено — куршумът прониза мозъка му. Момичето изпищя и Рандал затича към нея. Двамата стражи се дръпнаха и се извъртяха към Рандал. Единият даде откос с автомата си, но далеч от целта. Аматьори с оръжие, разграбено от казармите след февруарския преврат! Не можеха да му бъдат съперници, колкото и да беше изтощен. Прозвучаха още два изстрела и двамата се строполиха на земята.

Момичето застина. Рандал дотича при нея, напъхвайки в движение пистолета в джоба си, и я хвана за ръката.

— Бързо — изрече той. — Да се махаме! Къде можем да отидем?

Макар и изпаднала в шок, тя беше интелигентна девойка и мигом прецени ситуацията. Кимна към страничната уличка.

— Първо оттук, после наляво.

Затичаха. Рандал бягаше с огромни усилия, дробовете му щяха да се пръснат всеки момент. Краката му омаляваха, главата му пулсираше от болка. Момичето се извърна озадачено.

— Съжалявам — каза задъхано той, — не съм добре. Бях дълго време в болница. Не мога да тичам толкова бързо.

— Трябва да се измъкнем — извика тя, сграбчи го за ръката и го повлече. Добраха се до първата пресечка. В този район улиците бяха по-тесни, без почти никакво осветление и мракът предлагаше добри убежища. Момичето знаеше пътя. Домът й се намираше наблизо — нова къща зад висока каменна стена. Тя натисна трескаво звънеца. Малкият говорител до него оживя.

— Балех! Ки-е?

— Ман-ам. Зуд баш, дар-ра баз кон.

Прозвуча зумер, момичето отвори вратата и двамата бързо се вмъкнаха вътре. На горната площадка на стълбите беше застанала майката на момичето, уплашена от тона на дъщеря си. След няколко секунди се появи и бащата. Момичето затича към тях разхълцано и се хвърли в прегръдките на майка си. Рандал бавно изкачи стъпалата и всички заедно влязоха в къщата. Майката отведе момичето, а бащата покани Рандал във всекидневната. Беше мъж, наближаващ петдесетте, с олисяващо чело и интелигентно угрижено лице.

— Седнете, моля ви — каза той. Стаята беше добре обзаведена, резултат повече на добър вкус, отколкото на много пари. Американецът изтощен рухна в стола.

— Съжалявам — каза Рандал, — но не съм в състояние да разговарям много. Имахме неприятности със стражите на революцията.

Мъжът се навъси и пое дълбоко дъх.

— Ранен ли сте?

— Не, но съм зверски уморен.

— Имам един приятел лекар, живее наблизо. Мога да му се доверя. Не се тревожете, за момента сте в безопасност. По-късно ще ми разкажете какво се е случило. Вида ще ни обясни, когато се съвземе.

Мъжът се обърна и излезе от стаята. Рандал мярна отражението на напрегнатото му загрижено лице в едно огледало до вратата. Нечовешката умора, тегнеща върху плещите му, рухна в изпълнения с кошмари мрак.

Събуди се чак в девет на следващата сутрин. Чувстваше се разглобен, главата му бумтеше от болка. С огромно усилие повдигна клепачите си. Намираше се в непознато легло в непозната стая. Това не беше болницата. И изведнъж събитията от предния ден нахлуха като лавина в съзнанието му. Какво беше направил снощи? През всичките си години в Техеран никога не беше убивал толкова необмислено. Откакто бе пристигнал в Иран, беше отнел само шест човешки живота, всеки път при крайна необходимост, принуждаван от ситуацията, изплъзнала се от контрола му. Но сега, когато въоръжени мъже кръстосваха улиците, състоянието на анархия беше само на една крачка и всяко насилие можеше да отприщи океан от кръв. Той усети, че ситуацията се изплъзва от контрола му и заплашва да го въвлече все по-дълбоко и по-дълбоко в тъмното си лоно.

Но снощи не трябваше да се намесва. Беше изложил живота си и живота на момичето на опасност. Те щяха да свържат убийството на стражите с него, един въоръжен чужденец. Щяха да организират масивна хайка и обръчът около него щеше да се стеснява все повече и повече. Не беше ли по-разумно да потърси резервния канал за измъкване от страната, докато все още имаше възможност? Ако не беше станало безнадеждно късно, разбира се.

Вратата се отвори и бащата на момичето влезе в стаята. Усмихваше се, но под усмивката му ясно се долавяше напрегнатост.