Даниел Истърман - Последният убиец

— Има ли още? — запита грубо той. Кайванпур и жена му в унисон бясно заклатиха глави.

— И аз се надявам да няма. А сега много внимателно ме изслушайте. Ще изчакате десет минути преди да се развикате за помощ. Ясен ли съм? Ако по някакъв начин разбера, че не сте спазили молбата ми, ще се върна.

Знаеше, че ще се подчинят — бяха прекалено изплашени, за да се съпротивляват. Хукна към гаража.

Техеран

6-16 май, 1979 година

Беше повече от неразумно да се приближава с колата прекалено близо до истинската си цел, така че я остави на „Пахлави“, на пет минути пеша от първата телефонна будка. Беше си наумил да се свърже със Сайръс Растгу, адвокат, чието жилище се намираше в Таджриш, в северната част на града. Растгу беше дълбоко законспириран агент на Мосад, израелското разузнаване, и от петнайсет години живееше в Техеран. Истинското му име беше Илиаху Елганян, произхождаше от семейство на ирански евреи, през 1949 година емигрирали в Израел. Прикритието на Елганян беше превъзходно — той използваше огромните връзки на рода на красивата си съпруга мюсюлманка, за която се беше оженил една година след пристигането си в Техеран и която си нямаше и представа за действителните занимания на съпруга си. Дължеше няколко услуги на Рандал, някои действително големи, но въпреки това щеше да му се наложи дълго време да убеждава евреина да му осигури подслон.

Рандал облекчено въздъхна, когато Растгу вдигна слушалката. Беше неделя, редовен работен ден за страната, и бе очаквал да се обади жена му, от която да поиска номера на офиса му. Заговори бързо и тихо.

— Чиста ли е линията?

— Да.

— Кога я проверявахте за последен път?

— Вчера. Кой се обажда?

— Рандал. Ще те чакам на ъгъла на „Тахт-е Таус“ и „Надер Шах“. Бързо.

И затвори, без да му позволи да разпитва или протестира. Това щеше да се уреди по-късно, лице в лице. Най-важното нещо за момента беше да изчезне от улиците. Бавно закрачи към мястото на срещата, на десетина минути път пеша. Елганян щеше да бъде там след около четвърт час, а може би и по-скоро.

Не бяха изминали и три минути и ягуарът на израелеца спря до бордюра. Коли от този род привличаха силно вниманието на околните, но пък бяха присъщи на неуморния начин на живот на адвокатите. Растгу се ухили и му отвори вратата. Рандал още не се беше настанил, когато Растгу превключи направо на втора и колата се втурна в напрегнатото движение на „Тахт-е Таус“.

— Ще те откарам в една безопасна къща в Майдийе. След няколко дни ще те прехвърлим. А сега разказвай. Какво си наумил? Знаеш ли, че можеш да ми срутиш цялата фасада? Кога се измъкна от болницата?

— Вчера. Това е дълга история. Не четеш ли вестници, не слушаш ли радио?

Растгу поклати глава.

— Не, не съм чул нищо. Защо, трябва ли?

Рандал се озадачи.

— Мислех си, че вече са разпространили описанието ми навсякъде. Сайръс, имам нужда от лекар и не искам Стрейкър или който и да е друг да знае къде се намирам. Поне засега.

— Стрейкър вече не е тук. От февруари непрекъснато измъкват хората си. Британците също. И ние. Всички. За Бога, тая страна е полудяла. Какво е станало? Защо вече не си изчезнал?

— Казах ти, това е дълга история. Имах сблъсък. По-точно, два: един вчера и друг преди по-малко от час. Наложи ми се да се разправям със стражи на революцията.

— По дяволите! Стой настрана от тия копелета.

— Точно това се опитвам да правя. Сайръс, ти си ми длъжник. Можеше и да не те закачам, но ми трябва помощта ти. А и твоите хора носят известна отговорност за случая.

— Питър, нещата се промениха. Това, което става сега, няма прецедент в миналото. Какво пък, по дяволите. И двамата сме в тоя мръсен бизнес, и сме от една и съща страна — понякога, — при това сме добри приятели. Да, ще ти помогна. Наистина имаш вид на човек, изпаднал в беда. Първо обаче ще те отведа в новата ти къща и при един много дискретен лекар.

Растгу успя да го посети едва на следващата вечер, под прикритието на нощта, в безопасната къща в Майдийе. Рандал се беше съвзел доста, макар че все още се чувстваше замаян от лекарствата, с които го беше натъпкал лекарят. Напрежението беше отминало и ефектът беше повече от изненадващ. Рандал обясни, доколкото му беше възможно, случилото се с него, а Растгу му разказа за събитията от януари до този момент.

Израелецът не направи опит да го разпитва за мотивите му да остане в Иран, нито се опита да го разубеждава. От миналата година всички сякаш бяха полудели и беше безсмислено да се съпротивлява на тая всеобща вълна от безумие. Той самият щеше да се бори дотогава, докато беше възможно, и накрая щеше да спре, но дали щеше да се завърне с жена си и семейството в Тел Авив, или щеше да загине, докато подпомага бягствата на евреи през границата, не се знаеше. От своя страна, Рандал споделяше само информацията, с която разполагаше, а не чувствата, които го вълнуваха. Но колкото и да беше откровен пред себе си, той не беше наясно за чувствата, които го движеха; единственото, което осъзнаваше, беше, че нямат много общо с отмъщението, с простотата на възмездието. Смъртта на Ирадж и Фуджико беше нереално събитие, ефирно като сънищата; неговото почти чудодейно избавление беше толкова скорошно, че той дори не бе имал време да формулира точно мислите си или да си изясни чувствата.