Даниел Истърман - Последният убиец

Рандал кимна с иронична усмивка.

— Съвсем точно. Нали казват, че за да скрие човек нещо от властите в Иран, е достатъчно да го покрие с банкноти. А доколкото знаем, на нашите приятели никога не им е липсвало това камуфлажно средство.

На другата сутрин Растгу и Рандал се насочиха към Андухгерд. Потеглиха по пътя на югоизток към Махан, ограденото от планини място на красивата гробница на шах Нематоллах Вали, мистикът от петнадесети век, основател на дервишкия орден нематоллахи. Няколко мили преди Махан завиха наляво по един тесен път, който минаваше през Шах Дад нагоре до Равар и оттам през Дашт-е Лут и най-тесния й участък до Табас или Фердоус — двата най-големи оазиса на Дашт-е Кавир. След петдесет километра мъчително друсане се отклониха към Андухгерд, малко запуснато селце, разположено насред лунен пейзаж, последният човешки пост преди бялата безкрайност на пустинята. Спряха почти в края на мизерното скупчване спечени глинени къщи, което минаваше за човешко селище, и помолиха едно дете да ги заведе при кадхода, селския старейшина.

Детето ги съпроводи до голяма къща в центъра на селото. Кадходът, стар слепец на име Фаиз Али Хан, седеше в компанията на „белите бради“, най-възрастните хора на селото. Донесоха чай със захар и гостите получиха почетните места в изпълнената с цигарен дим всекидневна. Наложи се да отделят доста време за учтив разговор и след това за общи приказки за политическата ситуация. Успокоени от факта, че Рандал и Растгу не са нито правителствени данъчни чиновници, нито армейски офицери за военна повинност, старците заговориха свободно за големия проект в Намакзар и двамата чуха една версия, различаваща се от чутата в Керман.

Иршадитите бяха хитри. Те се бяха представили за държавни чиновници и бяха обяснили строежа като секретен проект, финансиран от Комитета по планиране — държавният департамент, отговорен за изпълнението на грандиозния десетгодишен план на Реза Пахлави, крайъгълният камък на неговата Бяла революция на Шаха и Народа. Подозрителни към чиновничеството и традиционно неразположени към централното (или каквото и да е друго) правителство, селяните бяха игнорирали оживеното препускане на камиони на три или четири километра северно в посока Намакзар. Няколко млади мъже се надявали да се хванат на работа на строежа, но доста грубо им обяснили, че са нежелани. Имало хора, които били виждали част от постройките там, Но се говорело, че не били кой знае какво.

Беше почти обяд, когато Рандал и Растгу най-после потеглиха в посоката, указана им от жителите на селото. Носеха бинокли и възнамеряваха да спрат веднага щом видят каквато и да е постройка. Двадесет километра по-нататък в далечината се откроиха контурите на нещо, напомнящо на строеж. Качиха се на покрива на джипа и насочиха биноклите си към тъмната маса пред тях.

Гледката ги смая: ферми, пилони, недовършени стени, петролни варели, циментови блокове, стоманени колони. Приличаше на филмов декор, изоставен от строителите след рухването на бюджета. Лешояди бяха свили гнездо в един ръждясал резервоар. Солта беше разяла металните части, без да пощади и фермите на конструкцията. Всичко беше камуфлаж, макет, проектиран да впечатли селяните или любопитни чиновници; да създаде представата за поредния закопан в земята проект. Базата, където и да беше, беше прикрита с нещо повече от банкноти.

Керман

Неделя, 6 — вторник, 8 януари 1980 година

Следващото утро завари Рандал и Растгу на малкото летище в западните покрайнини на Керман, на борда на един „Де Хавиланд ДНС-6 Туин Отер“, принадлежащ на един близък приятел на Собат. Самолетът се използваше обикновено за разпръскване на посадъчен материал от този приятел, Сохаил Ардекани, който притежаваше няколко обширни ферми за шамфъстък, разпръснати из просторната област близо до Рафсенджан. Ардекани знаеше само, че двамата мъже от Техеран търсят следи от строеж в пустинята; беше изтърван намек, че в аферата е замесен един от съперниците по бизнес на Собат. Рандал беше представен като пратеник на една френска компания с интереси в района.

Излетяха в девет и половина и се насочиха на изток към Андухгерд. След като преминаха още веднъж над фалшивата постройка, започнаха да претърсват района на няколко километра във всички посоки. След час безплоден полет на различни височини се насочиха на север-североизток по продължение на ивицата между Намакзар от изток и дългата планинска верига, защитаваща Керман от откритата пустиня подобно на огромен крепостен вал. Не намериха нищо, освен пустиня, прекъсвана от малки селища като Шах Дад, Шафиабад и в края на полета им, Сар е Джангал. Прелетяха над няколко малки потока, стичащи се от планините на изток, за да се стопят в солените тресавища на Намакзар. От време на време виждаха редици големи отвори, подобни на къртичини, пресичащи равнината. Тези дупки на около петдесет метра една от друга бяха входовете на дълбоките шахти, пробивани миля след миля в почвата, докато достигнат до дългите подземни канали, известни като „ганат“, пренасящи вода от планините до градовете, селата и фермите през пустинните райони на Иран „Равнината на Керман“ е прочута с количеството и дължината на тези „ганати“, един от които се простира на 150 мили.