Даниел Истърман - Последният убиец

— Сайръс каза той, — не мисля, че имаме много време. Трябва да отидем до Керман. Рашер ми каза, че там са правили ракети с ядрени бойни глави.

— Знам, Питър.

— Откъде? Чух го едва тази нощ.

— Преди да ни отвлекат от Дарбанд, получих още едно съобщение от Ерусалим. Нямах време да го преведа за теб. Нашият изследователски екип в Хайфа Текнион е направил техническа експертиза на спецификациите, които им изпратихме, онези, намерените в апартамента на Муфтизаде. Не са успели да проучат всичко в детайли на този етап, но са уверени, че документите са заявка за покупка на елементи, необходими за изграждане на малки ядрени устройства. Очевидно събират едновременно две единици: едната с използване на уран 235, а другата — на уран 238. Малки, но много мощни — особено тази с уран 235. Изглежда така, сякаш крайните продукти са предназначени да се използват като малки ядрени бойни глави. Зависи от много неща, но според заявките, те биха могли да монтират в момента от три до пет такива устройства и един Бог само знае колко са направили преди това.

Така, значи Рашер не беше блъфирал.

— Това решава нещата — каза Рандал. — Утре тръгваме за Керман.

Рандал спа лошо тази нощ. Решението му да тръгне за Керман, зарязвайки по този начин Фереще, отново бе освободило кошмарите му.

Той беше в Хю, когато започна офанзивата на Тет. Времето беше студено и мрачно, дъждът се лееше безспирно. Взводът на Рандал беше един от първите, които трябваше да влязат в укреплението. Три дни по-късно виетнамците все още се държаха и загубите на американците растяха. Към залез-слънце на третия ден шестима мъже бяха приковани на място от снайперистки огън близо до западната стена и Рандал бе поставен начело на малък спасителен взвод, който трябваше да прикрива изтеглянето им.

По средата на пътя към стената една граната падна в задните им редици, уби двама и рани тежко още един — Боб Райли, най-близкият приятел на Рандал в армията. Когато се добра до него, видя, че десният крак на Райли е откъснат малко над коляното. Боб все още беше в съзнание и крещеше от болки.

Някъде отпред огънят на снайперистите ставаше все по-плътен и се чуваха виковете на мъжете, приковани към земята — вече съвсем близо, само на метри от тях. Райли лежеше мокър от пот, кръвта му изтичаше. Виковете му ставаха все по-нечленоразделни. Ръката му се беше вкопчила в ръката на Рандал и изпълнените му с ужас и болка очи го умоляваха.

— Не ме оставяй, Питър — изпъшка той. — Изнеси ме, моля те, изнеси ме.

Рандал се поколеба за миг, но заповедта беше повече от ясна: да спаси онези, шестимата. Освободи ръката си, разкопча яката на приятеля си и пристегна един турникет над коляното. Обеща му да се върне.

Хората на Рандал обградиха позицията на снайперистите и откриха плътен преграден огън. Но слънцето вече бе превалило хоризонта и тропическата нощ настъпваше бързо. Оскъдната светлина ги забави повече, отколкото предполагаха, за да измъкнат шестимата на безопасно място. Щом се изтеглиха, Рандал изтича обратно до Райли. Виковете на приятеля му бяха стихнали до накъсано, болезнено ридание. Треската от раната вече го беше сграбчила. Рандал си проби път с него обратно под прикриващия огън от тяхната позиция срещу стената. След пет минути Райли умря.

Бяха изправени пред избор. Можеха да пътуват по суша до Керман с джип през пустинята, за да избегнат хайките и възможния арест. Не бяха само иршадитите, които ги търсеха сега. Но това би отнело време — два, може би три дни, а и по-дълго, ако се случеше нещо с двигателя или възникнеше друг проблем. А не разполагаха с никакво време.

Другият вариант беше по въздуха. Пътуването щеше да отнеме час и рано същата сутрин щяха да са в Керман. Разпознаеха ли обаче Рандал на летището, това означаваше край на всичко. Растгу му бе казал, че революционната стража е организирала наблюдение над всички вътрешни линии, за да търси противници на режима и бивши членове на САВАК. Имаше още една възможност, но това бе много сериозен риск и за двамата. Растгу бе изпратил жена си преди два месеца в Израел през Турция, но тя все още бе записана в паспорта му и картата й за самоличност беше останала в Техеран.

Пристигнаха на летището в 6:00, един час преди полета. Рандал се беше увил в плътно фередже и само очите му се виждаха иззад дебелите стъкла на очилата, подобни на тези, които носеха толкова много жени революционерки. Беше с дамски обувки с голям номер — на тъщата на Растгу. Беше ги оставила в апартамента им при последното си посещение. Двамата приближиха поста, поставен на изхода към самолета. Всеки пътник се проверяваше внимателно и един мъж бе спрян и отведен настрани. Атмосферата бе нервна — никой не знаеше какво търсят стражите и защо спират едни, а пускат други. Даже и невинните бяха нервни — обзетият им от злоба съсед би могъл просто да е направил донос.