Даниел Истърман - Последният убиец

— Какви са шансовете ни да се измъкнем? — попита Собат.

Растгу помълча, после каза:

— Тази преценка оставям на теб.

Всички разбраха какво има предвид.

— Нашата втора цел в тази връзка — продължи Растгу — е да открием къде е разположена базата. И това, както виждам, е по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Халил, ти най-добре познаваш района. Имаш ли някаква представа къде могат да се намират? Да си чувал нещо подозрително?

Собат помисли за момент, след това отиде до едно чекмедже и извади няколко едромащабни карти на района на Керман, като някои от тях включваха и Бам. Разгъна най-голямата върху една маса и повика Рандал и Растгу.

— Не са от най-точните карти на областта, особено в пустинните участъци. Но все пак могат да ни свършат работа. Ще ни спестят скъпоценно време. Предлагам да заложим на логичното предположение, че базата се намира някъде в пустинята на изток от града. Северният, западният и по-голямата част от южния район са прекалено гъсто населени, за да има скрито място, и освен това са планински райони. И така, ако източникът ви е споменал определено Керман, мисля, че можем да изключим пустинята около Захедан, Табас, Бам или което и да е друго от големите населени места. Като цяло можем за момента да игнорираме централната пустиня — по-голямата й част е неизследвана, некартографирана и изключително непроходима. Разбирам, че това е идеално място за секретна база, но трябва да се мисли и за такива неща като пътища за снабдяване и други логични проблеми. Мащабът на операциите би изискал да се направи нещо подобно в сърцето на пустинята и това само по себе си вече би изключило всякаква секретност. И така, те би следвало да се снабдяват по суша. Ако тръгват от Керман, би трябвало да пресекат Намакзар, едно солено блато, простиращо се на двеста километра от подножието на Табазин почти до Кашит, понеже заобикалянето му би означавало много дълъг път. Предполагам, че най-доброто място за търсене е отсечката от пустинята веднага на изток от Керман между Сар е Дженгал и Раши или Кашит. И първото, което предлагам, е да поразпитаме местните жители за всякакъв тежък транспорт, видян в последните две години. Лесно мога да уредя това. Познавам хора в местната търговска камара, които имат достъп до такава информация.

— Отлично — каза Растгу. — Утре двамата с Питър можем да започнем с търсенето в пустинята. Но се налага малко да си поемем дъх днес следобед; и двамата сме направо капнали. Ще ни трябва джип, и то добър — можеш ли да го уредиш? Ще имаме нужда и от още един, щом пристигне атакуващото отделение.

Собат кимна.

— Има един във фабриката, мога да го взема за няколко дни. Ще кажа, че колата ми се е повредила. Можете да купите другия в града. Има два „Ланд роувъра“ в борсовия бюлетин.

— Радиопредавател?

— Знаеш, че моят е прекалено слаб, за да достигна Израел. За колко време ще ви трябва?

— За около минута, ако всичко върви гладко. Договорили сме кодиран сигнал за начало на атаката.

— В такъв случай може би ще се наложи да използваме предавателя на местната армейска база. Мога да вляза без особени трудности.

— Това изглежда много рисковано — каза Рандал.

— Така е — отвърна Собат. — Но нямаме много голям избор.

Рано сутринта на другия ден Рандал и Растгу започнаха търсенето. Два дни кръстосваха пустинята като се сменяха на волана, без да срещнат никого или да видят нещо. Всяка вечер се връщаха обезверени, капнали, изнервени и със сълзящи от праха и ярката светлина очи.

— Тук няма нищо — изрече мрачно Рандал втората вечер.

— Мисля, че е по-надолу, някъде към Бам, близо до първия им център.

— Но в твоите документи се говори за Керман. Може да е някъде извън този район. Нека видим дали Халил не е имал повече късмет днес.

Докато те кръстосваха пустинята, Собат беше разпитвал дискретно из града. До предния ден не бе открил нищо подозрително, но когато влязоха в къщата, забелязаха, че е в добро настроение.

— Сайръс, Питър — започна веднага той, — мисля, че ги засякохме. Говорих днес с един стар приятел, който ръководи малка транспортна фирма в града. Той казва, че от края на шестдесетте години в околността няколко пъти е бил наеман тежък транспорт от една фирма със седалище в Техеран, казвала се „Шеркат е Лут“. Всички местни контрактори останали с впечатлението, че компанията работи за строителен обект в покрайнините на Намакзар, край едно малко село, наречено Андухгерд. Но изглежда никой не е виждал мястото с очите си. Компанията наемала афганистански работници от Техеран. Извършвали редовни замени, макар че никой не може да си спомни някога да е виждал някой от работниците да се завърне в столицата през Керман. Очевидно никой не е виждал нищо странно в това — считало се е, че те са се завръщали в Афганистан по пътя през Бам. Явно най-активният период е бил от 1968 до 1972. След това строителните работници престанали да идват. Но малки товари от екипировка, опаковани в сандъци, продължавали да минават по този път до неотдавна. Повечето от хората накрая решили, че първоначалният проект се е провалил — нещо, което едва ли би изненадало човек, запознат със ситуацията в тази страна. Предположили, че някой по върховете в Техеран симулира дейност като схема за избягване на данъци. Както и да е, никой никога не си е правил труда да пропътува стотина километра, за да провери. Разпитах няколко от официалните лица в града, но естествено никой не знаеше нищо. Изглежда, доста бакшиш е минал през нечии ръце.