Даниел Истърман - Последният убиец

Телефонът иззвъня.

— Хауърд Стрейкър слуша.

— Обаждаме се от отдела по дълбоко засекретени операции, сър. Загубихме го.

— Какво? Как?

— Мислехме, че сме го пипнали, сър. Нашият човек установи къде е бил, в една къща на място, наречено Дарбанд. Вътре нямало никой и имало следи от борба. Нашият агент мисли, че и момичето е било вътре, както и един друг мъж с неустановена самоличност.

— Кой ги е пипнал?

— Все още не знаем, сър. Има много вероятности…

— Да не би да ми казвате, че Рандал е в ръцете на полицията, революционната стража или САВАМА? Това ли ми казвате?

— Възможно е, сър. От друга страна…

— Не искам да зная за другата страна. Искам да намерите Рандал. Може ли вашият човек да го открие?

— Така мисля, сър.

— Не мислете. Установете връзка и му заповядайте да търси. Ако се нуждае от пари, кажете му, че ще му изпратим. И му предайте — никакви грешки повече!

Стрейкър натисна вилката и набра един кратък номер.

— Сър? Тук е Стрейкър. Лоши новини, сър. Изтървали са Рандал. Може да е във вражески ръце. Нуждая се от разрешение, за да създам правдоподобна легенда. Да, сър. Благодаря ви. Ще ви се обадя още веднъж тази вечер, сър.

Техеран — Керман

Вторник, 1 — събота, 5 януари, 1980 година

Растгу си отдъхваше през целия ден във вторник в къщата в Майдийе. Храна, топлина и сън бяха всичко, от което се нуждаеше. Вечерта каза на Рандал всичко, което знаеше за атаката срещу къщата в Дарбанд и за това как са ги пленили. Всъщност нямаше много за казване. Шестима мъже бяха дошли с два джипа, водени от седми, облечен в черно и наричан молла Ахмад.

— Спомням си го, Питър — каза Растгу. — Той беше водачът на групата, която открихме в зуркхана, единственият, който тогава успя да се измъкне.

— Да, зная. Фереще го е видяла в Ню Йорк. Мисля, че е виновен за смъртта на ал Шидиак. Разбра ли нещо повече за него? Масуди каза, че само е чувал това име. Бил нещо като легенда за сектата. Зловеща легенда.

— Не. Той не говори много. Но се уверих, че хората му изпитват страхопочитание към него. Мълчалив е, но когато говори, го слушат благоговейно. Отведоха ни в една къща някъде в града и ни оставиха там цялата сутрин. Не знам къде беше това; през цялото време бяхме с вързани очи. Пътувахме доста дълго с кола, но ти знаеш, че може да са ни въртели по някакъв обиколен път някъде съвсем наблизо. Сигурен съм, че беше в града — през цялото време чувах градския транспорт. Втория път, когато видях молла Ахмад, беше, когато дойде, за да ни отведе към Шахабад.

— Сигурно е търсил мен. Нещо за Фереще, Сайръс? Какво стана с нея?

През целия ден Рандал се опитваше да си внуши, че трябва да забрави за Фереще; че трябва да се концентрира върху неотложната задача за намирането и унищожаването на главната база на иршадитите, но мислите му неизменно се връщаха към нея. Образът й обаче упорито отказваше да застане пред мисления му взор. Неспособността да си я представи внасяше допълнителна нотка на тревога. Страхуваше се, че тя вече не е сред живите, а от време на време отчаянието му нашепваше, че в тази ситуация е по-добре да е мъртва.

Растгу поклати глава.

— Не знам, Питър. Бяхме двамата в къщата в Техеран и за около час на другото място. След това дойде молла Ахмад, за да я отведе. Тогава я видях за последен път.

Внезапно му се прииска да махне с ръка на всичко и да се втурнат с Растгу да я търсят. Чувстваше се отговорен. Беше я спасил в Ню Йорк само за да я завлече още по-дълбоко в този кошмар. Но знаеше, че е безполезно. Събитията се развиваха много бързо, ситуацията беше излязла от контрол и моментът на кризата предстоеше много скоро, може би още утре. Присъствието му в Техеран вече не беше тайна за иршадитите и Фереще със сигурност щеше да бъде принудена да разкрие малкото, което знаеше за плановете му.

Фразата „Денят на завръщането“ ехтеше неспирно в главата му подобно на камбанен звън. Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че става дума за точно определена дата. Нямаше начин обаче да разбере коя точно. И все пак беше сигурен, че подсъзнателно знае кога е денят и че е скоро, много скоро. Не му даваше мира мисълта, че сега, след като бе успял да се измъкне от ноктите им и знаеше почти всичко, можеха да изстрелят ракетите си по-рано от предвиденото. Искаше да остане в Техеран, за да търси Фереще, но знаеше, че е негов дълг да се отправи на юг към Керман, за да открие местонахождението на базата, където в същия този момент се подготвяха ракетите. Но оцелееше ли след всичко това, и дяволът не можеше да го спре да я открие. Ако беше останала жива, разбира се.