Даниел Истърман - Последният убиец

Рандал усети как сърцето му секна за миг, когато мъжът произнесе истинското му име.

— Какво искате? Кои сте вие? — протестира той.

— Казвам се капитан Ахмад Шайбани, офицер от Революционната стража, разположена в Юзефабад. Трябва да ви зададем няколко въпроса. Бихте ли ни последвали?

Мъжът беше учтив, но беше ясно, че Рандал няма избор. Не поиска да се легитимират. Стражата на революцията сигурно го беше търсила доста активно след предишната нощ, а да се направи връзката между него и изчезналия Шон Бърн не беше трудно. Но както и да беше, знаеха кой е той и всеки опит за блъфиране или бягство просто нямаше смисъл. Не оказа съпротива, когато Шайбани го опипа и извади пистолета от джоба му. Тръгнаха от двете му страни — държаха го под мишниците — към една камионетка, паркирана на ъгъла. Качиха го отзад, затвориха и заключиха вратата и се качиха отпред.

Щом камионетката потегли, Рандал отчаяно започна да обмисля начин за бягство. Нямаше смисъл да опитва веднага. Беше невъоръжен и даже и да успееше да се измъкне от пленилите го, едва ли щеше да стигне далеч — описанието му сигурно беше разпространено из целия град. Най-добрият му шанс беше да успее да убеди стражите на революцията да му повярват, да им покаже, че те всъщност са от една и съща страна на барикадата и че базата на иршадитите до Керман представлява опасност и за двете страни. Успееше ли да разобличи Марвдашти, може би щяха да му повярват. Малко го вълнуваше какво щеше да се случи с него — в най-лошия случай щяха да го разстрелят като шпионин, а в най-добрия щеше да се присъедини към останалите заложници в американското посолство. Но ако иршадитите бъдеха спрени, мисията му щеше да е успяла.

Шофьорът наду клаксона и завиха в някакъв лабиринт от улици. По преценка на Рандал пътуваха около половин час.

Колата спря и секунди по-късно вратата се отвори. Заслепен от ярката слънчева светлина, Рандал едва успя да мерне двама мъже с автомати, преди да го изблъскат през една отворена врата в слабо осветен коридор. В дъното на коридора имаше каменни стълби, водещи под прав ъгъл до някаква врата, отворена. Силен тласък отзад го просна по очи в помещението зад нея.

Стаята беше тясна и мизерно осветена от лъчите на слънцето, процеждащи се през миниатюрните, доста мръсни прозорчета, поставени високо, почти до тавана. Той се изправи и погледна към ъгъла. Сепна се, като видя и другия. Примижа, докато очите му се нагодят към полуздрача. Свитият в ъгъла мъж се оказа Ибрахим Масуди. Масуди вдигна глава.

— Значи и вас ви заловиха — проговори той.

Рандал отиде и седна до него.

— Да, и мен. Първоначално си помислих, че е заради миналата нощ, но си спомних, че мъжът, който ме арестува, спомена, че е от частта в Юзефабад. Изглежда, вашият приятел ни е издал.

— Приятелят ми?

— Да, вашият приятел от революционната стража. Или е проговорил, или е бил открит по някакъв начин. Единственото, което не мога да разбера, е откъде знаят истинското ми име.

— Но какво общо има революционната гвардия с това?

— Мъжете, които ни арестуваха, са стражи от частта в Юзефабад.

Масуди се вгледа втренчено в Рандал, после въздъхна и наведе глава.

— Как ми се иска това да беше вярно. Но не е. Тези мъже не са стражи на революцията, Питър. Трябва ли да ви казвам кои са? — Гласът му звучеше уморено.

31 декември 1979

Седяха мълчаливо в мрачната килия и трепереха от студ. Навън бързо се стъмваше. От време на време се изправяха, подскачаха из помещението, опитвайки се да си възстановят кръвообращението, и духаха в шепите си.

След шест или седем часа доловиха шум от стъпки отвън. Вратата се отвори и бледа светлина изпълни помещението. На вратата застанаха двама пазачи, въоръжени с автомати. Единият извика Масуди и му махна да излиза, другият изви ръцете на иранеца и го изблъска от килията. Вратата се затръшна и Рандал остана сам в тъмнината. Студът, гладът и жаждата бяха изсмукали всичките му съпротивителни сили. Непроницаемата тъмнина го притискаше, изпълвайки го с необясним ужас.

Минутите се нижеха бавно. Дочу стъпки отвън покрай прозорчето, което беше точно на нивото на земята, но те заглъхнаха и отново настана тишина. Внезапно автоматен откос раздра тишината, предизвиквайки спазъм във всеки нерв на Рандал. Сърцето му заблъска в гърдите, пулсът му рязко се покачи, но въпреки това той си наложи да седи спокойно. Нямаше изгледи да се измъкне оттук с приказки. Единственият му шанс беше в рязък скок към свободата, с използване на техниките на ръкопашния бой, които бе усвоил във Виетнам.