Даниел Истърман - Последният убиец

След като прочете този фантастичен рапорт, Рандал дълго остана неподвижен. Ужасът, който беше чувствал преди, се завърна отново. Кои бяха тези хора? Колко още отклонения щеше да има, преди да стигне до тях?

В документите нямаше нищо, което да го наведе на някаква идея за това какво точно се бе случило с Фереще и Сайръс. Те трябваше да са в ръцете на иршадитите, стражите на революцията или САВАМА. Трябваше му помощ и имаше само един човек, към когото можеше да се обърне, човек, на когото бе обещал да не го замесва повече в тази работа. Но нямаше избор — трябваше да наруши обещанието си. Телефонира на Масуди в офиса и му каза, че иска да го види. Иранецът не можеше да се освободи преди обяд. Това поне даваше на Рандал възможност да поспи няколко часа.

Срещнаха се в историческия музей в един часа. Обширните празни зали представляваха идеално място за срещи. Отначало говори за събитията от предишната нощ, след това Рандал разказа на Масуди колкото можа повече от това, което бе научил тази сутрин. После, докато стояха пред един експонат от луристански бронз, Рандал каза:

— Ибрахим, имам лоши новини.

Лицето на Масуди загуби всякакъв цвят.

— Какви? Какво е станало?

— Нощес, докато ме е нямало, някой е влязъл в дома, в който живеехме аз и моите приятели. Бяха двама: жена на име Фереще и един мъж — Сайръс. Когато се върнах, видях, че и двамата са били пленени и отвлечени. Може и да са мъртви, но аз лично не мисля така. Нямам улики кой може да ги е пленил. Нямам представа кой може да е открил адреса, на който живеехме. Нуждая се от помощта ти, за да ги открия. Твоят приятел в Революционната стража може да знае нещо или пък ти би могъл да разбереш дали са в ръцете на иршадитите. Ако не можеш да направиш това, поне би могъл да ми помогнеш да проведа собствено разследване. Вече съм сам в Техеран. Нямам тил, нямам къде да отида. Без помощта ти съм обречен.

Масуди изглеждаше объркан. Поклати глава.

— Съжалявам много, но това не ме засяга. Вие лично ми обещахте да не ме замесвате директно и че ще уредите аз и жена ми да напуснем страната.

Рандал стисна Масуди за лакътя.

— Точно там е работата, Ибрахим. Всичко се уреждаше — двамата с жена ти щяхте да напуснете страната. Но това ставаше чрез моя приятел Сайръс, с неговите хора. Той не е иранец. Не мога да ти кажа повече от това. Докато не го намеря и спася, нямам начин да вляза в контакт с базата му, за да уредя заминаването ви.

Изражението на Масуди от объркано се превърна в разтревожено.

— А вашите хора? Не можете ли да се свържете с тях?

Рандал поклати глава.

— Не. Не мога да обясня, но нещата са крайно объркани. Нямам възможност за контакт. Трябва да ми повярваш. Помогни ми. Това е единственият шанс и за двама ни.

— Много ще е опасно да се задават въпроси — каза Масуди. — Без значение кой ги е арестувал. Нямам връзка с иршадитите, а и нямам желание. Вие го знаете. Приятелят ми може да стане подозрителен, ако му задавам директно въпроси за предполагаеми агенти на чужда държава. Той е добър приятел, но и убеден революционер.

— Но ако внимателно формулираш въпросите…

— Не зная. Може би. Ще трябва да го обмисля. Може би има начин. Но няма да е лесно, нито безопасно. Оставете ме да премисля всичко до утре. Дотогава не мога да направя нищо.

Рандал кимна. Уговориха се да се срещнат рано на следващия ден и за да не привличат внимание, напуснаха музея поотделно. Масуди си тръгна пръв. Пет минути по-късно Рандал излезе на покрития със сняг паваж. Зави надясно по „Каввам ал Салтана“ и се насочи право към Надери. В далечината пред него, изпъкнал в чистия януарски въздух, се виждаше покритият със снежна шапка връх на планината Дамаванд — угасналият вулкан, който бдеше като страж над града.

Тъкмо подминаваше Техническия колеж срещу кръстовището с „Фуругхи“, когато двама души, които бе забелязал пред музея, изникнаха зад гърба му. Мъжът отдясно го хвана за рамото, и тихо го помоли да спре. И двамата бяха млади мъже на около двадесет и пет години, високи, с черни коси. Но сходството им свършваше дотук. Мъжът отдясно беше внимателен и интелигентен, с тясно, фино лице. Говореше образовано с техерански акцент, учтиво, с глас, явно свикнал да командва. Партньорът му в контраст с него беше с гъсти вежди, с почти свирепо лице, масивно телосложение и мълчалив. Първият мъж заговори отново:

— Мистър Бърн — или по-добре да кажа, мистър Рандал? Бихте ли ни придружили, моля? Бихме желали да поговорим с вас по един въпрос.