Даниел Истърман - Последният убиец

Рандал, вече раздразнен от лекцията на Рашер, го прекъсна.

— Съжалявам — каза той, — но не виждам какво общо има това с нещата, които стават тук. Бих искал да знам как сте се озовали в Иран и как сте се замесили с тези хора.

Рашер кимна и после продължи оттам, откъдето беше прекъснат, все едно не бе чул нищо.

— Станах нацист през септември 1930 година след изборите за Райхстаг, които направиха партията втората политическа сила в Германия. През 1931 година международният отдел на партията в Хамбург започна да организира малки партийни клонове на Изток. В началото те се концентрираха върху Далечния изток, но още от самото начало на Иран се отделяше особено внимание като важен район, заради неговата стратегическа позиция. По онова време тук имаше много германци — старата въздушна концесия на „Юнкерс“ беше станала линията Берлин — Кабул и обслужваше и Техеран; в Бандар Пахлави се строяха корабостроителница и сух док, и, разбира се, националната железопътна компания. Реза Шах беше истински прогерманец. През 1937 година, докато работех в Трауен, срещнах някои от моите бивши приятели от клуба на почитателите на Гобино. Всички бяхме нацисти тогава и ентусиазирани от идеята за увеличаване границите на Райха. Някой спомена за нашия стар интерес към книгата на Гобино за бабитите и видяхме в нея възможност за разпространяване на нацисткото учение не само между немското население, но и между тукашните жители или поне между най-чистите в расово отношение иранци. Може би бихме могли да открием оцелели бабити и да спечелим подкрепата им. Трима от нас решихме да дойдем в Иран за тази цел и след дискусия в международния отдел на партията се стигна до съгласие, че това трябва да стане. Отделно от ползата с увеличаването на броя на местните ни симпатизанти, Абверът беше на мнение, че бихме могли да вършим и друга полезна шпионска работа. Прекарахме около две години в Иран, предимно в Техеран и Исфахан, където имаше около седемдесет немски техници. През цялото време обаче аз бях заинтересован от осъществяването на идеите на Гобино. Разпитвах за бабитите и разбрах, че отдавна са изчезнали. Но в началото на 1939 година, когато бях в Керман, за да се срещна на място с някои немски инженери, бях представен на лидера на иршадитите. Мъжът, който ме представи, беше член на международния отдел и бе прекарал известно време в Хонконг, където се бе сприятелил с някои иршадитски семейства. Те бяха препоръчали партията да се свърже с имама. Знаех малко за иршадитите от Гобино и бях изненадан, че все още ги има в Иран. Прекарах няколко месеца в Керман и се сприятелих с имама. Той споделяше повечето от нашите идеи. Концепцията за всемирна империя му допадаше и той намираше принципите на фюрера в по-голямата си част сходни със своите.

— С една дума, вие останахте и го покръстихте в нацистката философия! — прекъсна го за втори път Рандал. — Предполагам, сега ще ми кажете, че това е нещо невероятно, нещо, за което Химлер е мечтал от години.

— О, не, разбира се, че не. Аз не останах в Иран, поне не тогава. С избухването на войната присъствието ми в Германия стана наложително — изследванията ни в областта на ракетното дело бяха много важни. След войната се крих известно време в Германия, докато НОБЗ — Нацистката организация за бягство и заселване не ми помогна да емигрирам. Може би ви е известно, че учени от Пенемюнде и другаде бяха привлечени от правителството на Египет и впоследствие му се отплащаха, работейки върху проект на ракета с цел унищожаването на еврейските орди, взели връх в Палестина. Прекарах три години в Кайро и се запознах с иранската колония там. При разговорите ми с тях осъзнах, че Иран предлага неподозирани възможности за нашата кауза в следвоенния период. Реза Шах бе толкова прогермански настроен, че руснаците и англичаните нахлуха в Иран през 1941 и го свалиха от власт. Присъствието им предизвикваше силно негодувание — в края на краищата Русия и Англия са традиционни неприятели на Иран от деветнадесети век. Освен това налице бе и вдъхновяващият пример на пронацисткия режим на Рашид Али в Ирак. Имахме симпатизанти на нацизма из цялата страна, макар че опитът на иранците да организират фашистко движение бе като цяло неумел. Само нашият най-добър агент в страната, един мъж от смесен произход, на име Рухи Шнайдер, бе успял да образува малки групи от пронацистки настроени иранци в различни части на страната. Обсъдих това с моите познати от НОБЗ и те се съгласиха, че ако някои от тези групи могат да бъдат повторно активирани, биха се оказали много полезни за организацията и за работата по разрушаването на Израел. Беше решено, че трябва да се върна в Иран, и през 1952 година напуснах Кайро. Месец след като се върнах в тази страна, отидох до Керман и поднових познанството си с имам Хасан. Той беше ужасен от съдбата на Германия. Подобно на повечето мюсюлмани мразеше евреите и съвсем не обичаше страхливците, организирали фарса в Нюрнберг, или пък престъпниците, които дадоха Палестина на ционистите. Но той не беше като другите мюсюлмани. Имаше по-широк поглед върху нещата, нещо, с което ми напомняше фюрера. Мечтаеше за покоряване не само на евреите, а и на целия свят. Целта му беше да води джихад, свещена война, за да построи един вид ислямски Райх. Естествено всичко това бе смесено с безсмислени религиозни врели–некипели — предсказания за Махди, една книга, наречена Китаб ал иршад — обичайните дивотии. Но аз видях нещо в това, което проповядваше — една надежда за отмъщение. Не само срещу евреите, но и срещу всеки, който по някакъв начин бе имал дял в нашето поражение.