Даниел Истърман - Последният убиец

— Слушайте, защо не отидем в моя „патук“? Намира се ей там зад ъгъла и по това време там е съвсем спокойно.

Повечето от иранските мъже си имаха „патук“, един вид място за срещи, където можеха да се виждат с приятелите си, да организират литературни сбирки или други срещи. Обикновено това бе малко кафене, подобно на тези във Франция или Южна Африка, но с атмосферата на английските клубове, с тази разлика, че много рядко се сервираше алкохол.

Беше идеално място. Седяха на масата в един тих ъгъл и Рандал каза на иранеца толкова, колкото счете за необходимо. Поемаше огромен риск, разкривайки пред него степента на своите знания относно иршадитите, но съзнаваше, че рискът е неизбежен. Докато говореше, внимателно наблюдаваше лицето на Масуди, готов да улови предупредителния сигнал, който би го накарал да си тръгне веднага. Но скоро осъзна, че след като бе изживял първоначалния шок, иранецът сега дори проявява интерес към разказа му и даже е започнал да се чуди до каква степен би го засегнало всичко това.

— Всичко, което искам — обобщи Питър, — е информация за групата. Доктор ал Шидиак каза, че вие бихте могли да помогнете, че бихте могли да ме упътите как да ги намеря и да стигна до центъра, който ръководи всичко.

Масуди го изгледа остро.

— И тогава какво? Какво предлагате да се направи, щом ги намерите?

Отговорът на Рандал бе къс и незабавен.

— Да се ликвидират.

Иранецът го погледна изумено.

— Да се ликвидират? Вие в ред ли сте? Осъзнавате ли какво говорите? Никой не може да ги ликвидира — нито вие, нито вашето правителство, нито всичките ви правителства. Те са прекалено могъщи, прекалено умни.

— Това е мой проблем. Всичко, което искам от вас, е информация. Информация и помощ.

Масуди впери поглед в Рандал, без да каже нищо. После примига.

— И защо трябва да ви помагам? Аз приключих с тях. Това е прекалено опасно — не искам да си имам повече работа с тях. Животът ми е в опасност, дори само защото се срещнахме.

— Може би има начин да направя нещо за вас в замяна — отговори Рандал. — Ако имате нужда от пари, мога да ви се отплатя много добре.

— Не ми трябват вашите пари — отсече архитектът. Но още докато говореше, умът му трескаво запрехвърля всички възможности. Той понижи глас. — Можете ли да ме измъкнете оттук, от Иран? Мен и жена ми? Ако остана още малко, ще полудея. Тази страна се е побъркала: всичко добро, всичко ценно се руши. Исках да остана, да работя за революцията, да се насладя на свободата, за която копнеехме по времето на шаха. Но сега е още по-лошо: моллите са навсякъде, те и техните мекерета — революционните стражи. Можете ли да ме измъкнете в Европа или Америка? Ще има ли моята информация такава цена?

Рандал кимна. Знаеше, че Растгу може да го уреди.

— Да — отговори той, — това може да се уреди. В замяна на информацията и на всякаква помощ, която можете да ми окажете. Няма да ви карам да поемате никакви рискове.

Масуди помисли за момент, после се усмихна и протегна ръка през масата.

— Ще ви кажа каквото зная. Нямам представа дали ще ви помогне, но ще ви кажа всичко, което мога. Чудя се откъде да започна. Роден съм в измаилитско семейство в Казвин, близо до старата крепост на Убийците, Аламут. В семейството говореха, че сме живели там още от времето на Хасан ал Сабах, но не зная дали това е истина, или не. Когато постъпих в Техеранския университет, за да следвам архитектура през 1973 година, се запознах с няколко други млади измаилити и често си прекарвахме времето заедно. С някои от тях още се виждаме тук — това беше нашият „патук“ през онези дни. Никой от нас не знаеше нищо за иршадитите, но всички бяхме чували слухове, че съществува някаква група. И после, близо година след идването ми в Техеран, един от моите приятели — студент в научния факултет, ми каза, че всъщност принадлежи към сектата и че е бил посветен преди четири години в Бам, където се намирала една от главните им централи.

Рандал се стресна при споменаването на Бам. Това обясняваше защо Моини и колегите му посещаваха толкова често това място.

— Там ли е главната им квартира? — попита той. Пулсът му се ускори при мисълта, че може да е толкова близо.

— Не. Беше, но я преместиха. Ще ви обясня веднага. Бях започнал да ви казвам за този приятел — Азизоллах Парчамдуст. Когато ми каза, че е член на сектата, аз се заинтересувах — просто бях любопитен да узная в какво вярват и бях заинтригуван от секретността, с която обграждаха всичко. Той ме накара да се закълна, че ще пазя тайна, преди изобщо да ми каже нещо. И ме заведе на едно от техните събрания тук, в Техеран. Измаилитите не се молят в обикновена джамия, а в къща за събрания, както те казват, „джамаат кхане“. Иршадитите правят същото, но посещават и местната джамия, така че минават за обикновени мюсюлмани. Вие вероятно знаете всичко за „такийе“, които умеели да крият истинските си убеждения, за да избегнат репресии. Те били толкова добри в това, че никой никога не разбрал кои са и в какво вярват. Те имаха една къща в южен Техеран, където обикновено се събираха последователи, живеещи в града, и Азизоллах ме заведе там няколко пъти. Срещнах се с някои от техните водачи, но никога не видях така наречения имам лично. Не можех да видя нещо особено, предизвикващо възражения, на събранията, в които вземах участие. Доколкото разбирах, вярата им не се отличаваше много от тази, която познавах, само че те бяха по-ентусиазирани и това ми харесваше. Единственото, с което не бях съгласен, беше твърдението им, че истинският имам е техен, и желаех да разбера как ще се мотивират. И така продължих да посещавам събранията им около година и опознах много от тях доста добре, но никога не се доближих по-плътно до това, което вие бихте нарекли сърцевината на техните убеждения. Всичко се промени преди около четири години — през 1975. Тогава прекарах лятната си ваканция у дома, при родителите ми в Казвин, и приятелят ми Азизоллах беше дошъл с мен. Казахме на моите родители, че е обикновен измаилит — в края на краищата, той произхождаше от ортодоксално семейство като моето и не мисля, че те някога въобще са имали съмнения. Докато беше при нас обаче, той прие един тайнствен гост от Бам, който му даде да прочете някакви книжа. Не зная как да го обясня, но той наистина се промени, след като ги прочете. За една нощ. Бях с него след това и се чувствах така, сякаш не го познавах. Даже и родителите ми го забелязаха, но те помислиха, че е получил лоши новини от семейството си. Но той не изглеждаше тъжен, а просто бе различен, друг. Както и да е, след това той започна да ми казва много неща за сектата, неща, които никога преди не бях чувал. Каза ми, че имамът е решил да се появи публично и да призове останалите да се присъединят към него. Даде ми някои писма и други писания от имама — не бях виждал такива дотогава и трябва да си призная, че много ме впечатлиха. Отидох в Керман през следващото лято, за да посетя някои роднини, и докато бях там, успях да отскоча няколко пъти до Бам. Там се запознах с някои от водачите на групата и бях два пъти лично представен на имама. Даже и сега си мисля, че тези посещения ще останат между най-значителните събития в моя живот. Никога няма да забравя начина, по който ме гледаше, по който ми говореше. Той е доста стар, но много бодър и енергичен и има очи, които ти се струва, че сякаш те пронизват, че сякаш виждат през теб. Той плаши — трябва да го призная, но същевременно притежава някакво излъчване, сякаш наистина е божествен. Всъщност срещите с него бяха това, което ме вербува, и аз се върнах тук през лятото вече като редовен член на сектата. Все още криех това от родителите и приятелите си, макар, струва ми се, че подозираха нещо, откакто станах толкова зает и прекарвах толкова време по събрания. Преди около три години имамът обяви, че настъпва времето, когато ще се появи Махди, и ни каза да започнем да се подготвяме, за да му помагаме в Свещената война, която ще избухне след неговото идване. Имаше много емоции на събранията и ние все по-често открито четяхме „Китаб ал иршад“, всеки път откривайки нови и нови предсказания. Имаше и слухове, нито мога да ги потвърдя, нито да ги опровергая, че една секретна база била построена преди години в пустинята близо до Керман и там имамът обучавал млади мъже иршадити на военно дело и събирал цял арсенал за тях. Говореше се, че там е новата главна квартира — от това, което съм чувал, следва, че имамът се е преместил от Бам и е установил резиденцията си там. Наричаха мястото „Нов Аламут“ и според мълвата и Възкресението щяло да започне оттам. Говореше се също, че имамът е сформирал група от иршадитски учени, които по негова заповед натрупали опит на Запад. Били ангажирани в изследователска дейност — някои вярваха, че работят върху оръжие, което щяло да се използва в Свещената война; други, че работели върху защитни съоръжения, така че след войната ние да излезем от укритията и да поемем управлението. И още нещо — един германец или швед, струва ми се, бил начело на тази база.