Даниел Истърман - Последният убиец

Линията прекъсна и Фереще остави слушалката. Нямаше време и тя започна да си събира багажа.

Пристигна на летище „Кенеди“ навреме за полета на T.W.A. в 20:00 часа, който трябваше да пристигне на летище „Хийтроу“ в 07:50 местно време. На гишето закупи билет до Техеран, с прехвърляне на полета на „Иранеър“ в 16:30 следобед на следващия ден от Лондон. Почувства се в безопасност в гъстата анонимна тълпа, която изпълваше обширната чакалня на летището. След час нейният полет беше обявен и тя се насочи към изхода. Беше успяла. След минути щеше да бъде във въздуха, на първото стъпало по пътя за Техеран.

Докато преминаваше през изхода, една фигура се отдели от тълпата, блъскаща се около гишето за информация. Молла Ахмад бе в облеклото си на духовник и привличаше любопитните погледи на хората наоколо. Фигурата на един ирански молла правеше впечатление даже и на едно международно летище, още повече пък в Съединените щати, където медиите представяха шиитското духовенство като двигател на всички злини напоследък. Нормално би било да има враждебност и даже сблъсък с някой прекалено ревностен патриот. Но до този момент молла Ахмад се беше движил вече седмици наред из Ню Йорк, без да бъде предизвикван. Тези, които се опитваха да се сблъскат с него, се отказваха още щом го погледнеха в лицето. В очите му имаше някаква заплаха, която ги стряскаше. Той вървеше през шумната тълпа на летище „Кенеди“ и хората се отдръпваха да му сторят път.

Вляво от него имаше редица телефони за международни разговори. Той влезе в една кабина, вдигна слушалката и избра един дълъг номер. Комуникациите между Ню Йорк и Техеран не бяха натоварени и връзката се осъществи почти веднага. Не се наложи да чака дълго за отговор. Само след минута излезе от кабината и се насочи към гишето за билети на „Луфтханза“.

— Бих желал да летя утре с вашия късен полет от Франкфурт за Техеран, моля. И тъй като се налага да летя тази нощ за Франкфурт, можете ли да ми ангажирате място?

Без да го поглежда, момичето провери в компютъра си. Секунди по-късно то се усмихна и вдигна поглед. Усмивката й угасна.

— Да, сър. Мога да ви дам място за директния полет на „Луфтханза“ номер 403, който излита в 21:30 часа. Ще бъдете във Франкфурт утре в 10:50 сутринта. Така добре ли е?

— Да — каза той. — Така е отлично.

Техеран

27 декември 1979

Ибрахим Масуди живееше на 12 Дах Метри Фирузе, малка уличка встрани от Кай, в западната част на Юзефабад. Рандал отиде дотам с един малък „Фолксваген“, който му беше осигурил Растгу. Не беше трудно да намери къщата, тъй като тази сравнително нова част на града беше добре уредена. До вратата имаше колонка от звънци и табелки с имена. Рандал намери името на Масуди, позвъни и зачака. Говорителят изпука и един женски глас учтиво попита кой е. Той отговори на фарси — беше безсмислено да се преструва, че не знае езика.

— Аз съм приятел на Абд ал Латиф ал Шидиак от Ню Йорк. Той ми даде името на Ибрахим Масуди и ме помоли да го посетя, докато съм в Техеран. Имам съобщение за него.

— Американец ли сте? — попита жената.

— Да, но говоря фарси, защото чета лекции за политиците от Средния изток в Колумбийския университет.

— Говорите много добре за американец — отбеляза тя, неспособна да прикрие подозрението в гласа си.

— Да — отговори той. — Това е защото живях тук няколко години. И освен това още практикувам.

Последва кратко мълчание.

— Ибрахим не е тук в момента. Аз съм съпругата му. Може би ще оставите съобщение за него?

— Не, трябва да го видя лично. Кога ще се върне?

— Тази вечер. В момента е в офиса си.

— Бихте ли ми обяснили къде да намеря офиса му? Нямам много време в Техеран и планирах да го видя днес. Разбира се, ако е възможно.

— Да, може. Работи за една архитектурна фирма, „Шеркат е Мамарийе Садра“. Офисът им се намира на улица „Ках“, точно под Мухташам, вляво. Не можете да ги подминете, имат табелка на вратата.

Рандал й благодари и тръгна. Знаеше къде се намира. Беше в началото на същата улица, на която бе живял преди. Сякаш беше изминала цяла вечност оттогава. Една вечност и много смърт.

Офисът беше точно там, където си беше представял. Влезе вътре и му посочиха стаята, в която работеше Масуди. Архитектът беше мъж на около тридесет години, набит, но жилав, с увиснали мустаци, каквито предпочитаха да си оставят иранските интелектуалци. Той посрещна Рандал доста любезно. Жена му бе телефонирала, за да му съобщи, че го търсят. Рандал попита дали има място, където биха могли да говорят насаме. Масуди помисли малко и след това каза: