Даниел Истърман - Последният убиец

Следобед прекара два часа в разговор с Ростоворовски. Ако въобще имаше някаква промяна, тя бе към по-лошо. Старецът отказа да промени дори и дума от абсурдните си показания и след около час изобщо престана да говори. Стрейкър все още се въздържаше да използва по-твърди методи срещу стария глупак, но харесваше ината почти толкова, колкото и неблагодарността.

Тъкмо се канеше да излиза от офиса си, когато телефонът иззвъня. Остави го да си звъни и тръгна към вратата. Телефонът не спираше. Той изпсува, блъсна вратата и вдигна слушалката.

— Да!

— Мистър Стрейкър?

— Да. Тук е Хауърд Стрейкър. Кой се обажда?

— Карл Харпър, сър. Помолихте ме да ви се обадя веднага щом хвана някаква следа от Питър Рандал.

Стрейкър трепна. Очакваше това позвъняване вече дни наред.

— Продължавайте, Харпър. Слушам ви.

— Проверихме всички полети от Ню Йорк за последните няколко дни. Мисля, че току-що намерихме това, което търсите. Някой, пътуващ с ирландски паспорт на името на Шон Бърн, е излетял в 22.00 часа с полет 176 на „Бритиш Еъруейз“ от Ню Йорк за Лондон на 22 декември. Пътник, пътуващ със същия паспорт, е бил на полета 738 на „Иран еър“ от Лондон за Техеран в 16:30 на следващия ден. Пристигнал в 3:00 на летище „Мехрабад“ в понеделник сутринта. Току-що получихме потвърждение от ирландското консулство, че паспорт със същото описание е бил откраднат преди една седмица. Може да е Рандал, сър. Всички други пътници, пътували от Ню Йорк за Техеран през тези дни, са проверени. Трябва да е той.

Стрейкър трескаво съобразяваше. Всичко съвпадаше. Ако този Бърн беше всъщност Рандал, то той беше вече в Техеран и не успееха ли да го проследят там, можеше да им създаде сериозни неприятности, много сериозни неприятности.

— Нещо за момичето? — попита Стрейкър. Спомняше си за него. Често и без удоволствие.

— Още нищо, сър. Не е сред пътничките на тези полети, които досега сме проверили. Все още търсим. Предполагаме, че може би е останала в Ню Йорк.

В това имаше логика.

— Добре. Дръжте ме в течение. Благодаря, Харпър. Обадете ми се веднага, щом научите нещо ново.

Стрейкър остави слушалката, помисли за момент и я вдигна отново. Набра къс номер. Отговориха му веднага.

— Тук е Стрейкър. Обявявам тревога епсилон седем. На разположение ли е още нашият дълбоко законспириран агент в Техеран?

— Да, сър.

— Искам да бъде активиран незабавно. Ще последва писмена заповед. Искам доклад веднага щом установите контакт и получите потвърждение.

Ню Йорк Сити

26 декември 1979 година

Коледният ден беше като всеки друг. Фереще го прекара в стаята си в хотел „Челси“, отрязана от света на приятелите си и семейството, чувствайки се повече от всякога чужда на празненствата, в които винаги бе вземала участие като външен човек. Денят премина и тя се събуди на следващата утрин, решена да разбие летаргията, която я бе завладяла, откакто се бе завърнала от иранското консулство в понеделник.

След като привърши с тоалета си, излезе от хотела и тръгна към станцията на метрото на кръстовището на 23-та и 7-а улици. Взе влака на север до 190-а улица. Пое по алеята, която водеше през Форт Трайон Парк към Клоистерите. Разхвърлян ансамбъл от готически и романски здания, повечето пренесени от Европа на границата на XIX и XX век, Клоистерите бяха странно място.

Фереще често се разхождаше тук из сенчестите градини или бродеше из залите с техните съкровища от редки средновековни картини. Днес комплексът беше по-безлюден от обикновено и тя можеше да се разхожда сравнително необезпокоявана, насаме с мислите си.

За съвсем късо време нейният свят бе разрушен. Допреди месец най-лошото, което й се беше случвало, беше краят на връзката й с Фернуел. Сега това й изглеждаше толкова безобидно, а тревогите, които тогава беше изживяла, просто смехотворни. Копнееше за нещо, което да замести овладелите я страх и вцепененост. Сама и уплашена, тя бе потърсила закрила у Питър Рандал. Освен всичко друго той я бе спасил от смърт и й бе помогнал да събере силите си отново след първите дни на паника. Но тя все още се боеше от него и не беше сигурна, че може да му се довери. Трябваше сама да победи страховете си, защото в противен случай никога не би могла да се върне към живота, който бе водила, преди да започне всичко това. Даже и да заминеше за Техеран, това не трябваше да означава, че тича при него, за да й осигури закрила. Щеше да отиде там, за да се сблъска с това, което я заплашваше, каквото и да беше то. Можеше да я унищожи, но беше за предпочитане пред това безкрайно чакане, което я изтощаваше все повече и повече от ден на ден.