Даниел Истърман - Последният убиец

За негово облекчение, кабелът на телефона беше достатъчно дълъг, за да му позволи да го премести в малката баня. Влезе, предвидливо отвори единия кран на мивката, вдигна слушалката и избра рецепцията. Както бе очаквал, изминаха почти пет минути преди някой да отговори. Беше нощният портиер, сънен и кисел.

— Балех! Чи микха?

Говорейки бързо на фарси с тих, но не търпящ възражения глас, Рандал се представи като Каземлу и поиска да говори с управителя. Портиерът знаеше, че е по-добре да не възразява. След две минути изплашеният глас на управителя прозвуча в слушалката и Рандал забързано почна:

— Тук е Каземлу, стражът от четвъртия етаж. Говоря от стаята на ирландеца. Току-що се свързах по радиото с базата и те ми казаха, че може да има вълнения в хотела, предизвикани от контрареволюционери. Трябва да ги прогоним. Искам ти и всички хора, които са ти на разположение, да им отвлечете вниманието. След точно пет минути трябва да отидете във фоайето с тенджери, тигани и каквото още намерите и да вдигнете колкото можете повече шум. Разбра ли?

Последва кратко мълчание, след това управителят се обади с нервен неуверен глас.

— Но, дженабе Али, вие навярно разбирате, че имаме гости. Не мога да сму…

— Ако не направиш това, което ти казвам след точно пет минути, твоите гости няма никога повече да бъдат смущавани. Просто ще са мъртви.

Рандал затвори и се върна с телефона в спалнята. Както бе очаквал, управителят даже не бе попитал дали наистина говори с Каземлу. Говорещите фарси чужденци бяха голяма рядкост, дори и в нормални времена.

Минутите бавно се нижеха; Рандал напрегнато очакваше врявата да избухне. Пет минути изминаха, без да се случи нищо, и той започна да гадае какво може да се е объркало. Внезапно някъде отдалеч се чу трополене и след това сякаш дяволът се разбесня на свобода във фоайето. Трясъци, блъскане, удари в метал и над всичко това пронизителни крясъци и писъци. Явно управителят бе казал на хората си да вложат душите и сърцата си в изпълнението. Само след секунди вече можеше да се усети ефектът от шума. Рандал чу да се отварят врати в коридора, разнесоха се възмутени гласове, трополене на боси крака — шумове на страх и нарастваща паника. Беше явно, че в хотела има повече гости, отколкото бяха регистрирани. Рандал и за миг не се усъмни, че Каземлу ще се насочи веднага към източника на шума, освобождавайки пътя му, но изчака, за да му даде достатъчно време да се отдалечи от стаята.

След минута Рандал отвори вратата и надникна навън. Тук-там изплашени лица надзъртаха в коридора. Блъскането и крясъците станаха още по-силни. Както бе очаквал, Каземлу не се виждаше никъде. Никой не го попита нищо, нито се опита да го спре, когато тръгна по коридора към задните стълби. Почти не го вълнуваше дали някой ще го види. Повечето от гостите не биха казали нищо, останалите биха си спомнили твърде малко. Съобщението в стаята му едва ли щеше да заблуди за дълго стражите от САВАМА, но щеше да му осигури един жизнено необходим ден, за да се скрие. Това бе всичко, от което се нуждаеше.

Без да се бави, Рандал се спусна по стълбището; стъпките му отекваха в тъмнината. Най-долу една малка дървена вратичка му прегради пътя. Трябваха му само секунди, за да я отвори и да излезе на задната улица, вече изпълнена с неясна сива светлина. Бързо зави наляво и се отдалечи от хотела. Две улици по-нататък намери телефонна будка.

Беше градил всичките си надежди на този единствен телефонен номер и вече нямаше връщане. Набра го и прилепи слушалката до ухото си. Измина минута и той започна да се изнервя. Когато вече истински започна да се тревожи, някой вдигна слушалката и попита:

— Бале, ки е?

— Сайръс? Сам ли си?

— Да. — Пауза. — Ти ли си, Питър? — Растгу не успя да прикрие изумлението си.

— Бързо схващаш, Сайръс. Пак съм в Техеран и ми трябва подслон. Мястото в Дарбанд още ли е сигурно?

— Да, безопасно е. Но защо се върна? По дяволите, Питър, толкова ли много искаш да ме видиш мъртъв?

— Моля те, Сайръс, засега съм ти простил за нокаута, макар че, признавам си, имаше моменти, когато ми идеше да ти извия врата, за да ти го върна. Не мога да ти обясня по телефона защо съм се върнал, но знаеш, че нямаше да съм тук, ако не беше важно. Едно нещо обаче ще ти кажа: тук съм по собствена воля. Сигурен съм, че ме разбираш.

Настъпи къса пауза, после Растгу каза:

— Разбирам, Питър. Можеш да ми обясниш по-късно. Къде си сега?

— На „Хафиз“ и ъгъла с „Надери“.