Даниел Истърман - Последният убиец

— О, благодаря ви. Значи хотел „Челси“.

Същата вечер Рандал взе документите си от Яков. Изглеждаха му перфектни, но истинската проверка щеше да стане на летището в Техеран. Вече беше ангажирал място на самолета за Лондон тази вечер в десет часа и възнамеряваше да напусне Англия на другата сутрин на път за Иран.

Когато се върна в хотела, Фереще го очакваше, за да се сбогуват. Беше бледа и мълчалива. Той й разказа за ал Шидиак и за това, което той му бе казал за имам Хасан и групата му. Тя го слушаше, но думите му не й говореха почти нищо. Не можеше да мрази една абстракция, а те все още бяха точно това за нея. Тя ги бе видяла и бе избягала от тях, но все още не можеше да повярва в съществуването им, даже и когато Рандал им даде име и минало. Тя бе говорила с Горман и Стрейкър и бе видяла Питър Рандал да убива веднъж в ателието на Устър Стрийт и веднъж на леда близо до къщата на Ростоворовски. Можеше да повярва в онези неща: в Стрейкър и Рандал и в Горман, умиращ под леда. Но тези, другите, бяха само сенки, които беше мярнала веднъж с крайчеца на едното си око. Тя се страхуваше от тях и копнееше тази история да е приключена, но те не бяха съвсем реални за нея. Тя се страхуваше и от Рандал, но не за себе си, а защото той бе принуден да върши неща, които тя не можеше да разбере. За него нейните сенки бяха реалност и тя се боеше, че чрез него те могат да станат реалност и за нея. Страхуваше се от неговата омраза и от силната му воля. Когато той си тръгна, тя остана още дълго, без да помръдне. Страхуваше се и за него, и за себе си. Не можа да заспи тази нощ.

Техеран 23 декември 1979

Техеран го посрещна тъмен и дяволски студен. Снегът покриваше плътно земята и въздухът беше чист и мразовит. На летище „Мехрабад“ прекъсване в електрическото захранване беше изключило отоплението, но един генератор поддържаше светлините на пистата и средствата за комуникация в действие. Пунктовете за паспортен и митнически контрол бяха осветени от газени лампи. Въпреки това бдителността на революционните стражи беше по-голяма от обичайното. Много иранци си идваха от Европа по време на коледната ваканция, макар че в Техеран нямаше и никога нямаше да има Коледа.

Рандал пътуваше с ирландски паспорт на името на Шон Бърн, фотограф на свободна практика от Дъблин. Паспортът му бил откраднат преди седмица в Ню Йорк. Фереще му беше купила един комплект внушителна фотографска техника втора употреба от „Уилоуби“ на Тридесет и втора западна улица — достатъчен, за да впечатли непредубедено око. Изборът на ирландски паспорт беше преднамерен. Рандал знаеше, че това ще се отплати веднага щом стигне Иран; беше платил на Яков, за да направи още няколко други документа, които би могъл да използва. Освен това паспортът беше заверен с напълно автентичен визов печат от иранското консулство в Ню Йорк. Рандал нямаше и представа как го беше постигнал старецът, но това беше вдигнало цената буквално до небесата.

Ирландският паспорт на Рандал в началото предизвика леко смущение. Никой от стражите на смяна не беше виждал такъв преди и, изглежда, никой не знаеше къде се намира Ирландия. Рандал можеше да говори с тях само на английски — всеки знак, че разбира фарси, веднага би предизвикал подозрения. Знаеше от работата си в Лангли, че ЦРУ възнамерява да вкара агенти в Техеран, дегизирани като европейски бизнесмени, и трябваше да убеди подозрителните пазачи, че документите му за самоличност са истински. За негово облекчение визата мина с лекота — едно важно препятствие бе отстранено. Следващото, което представи, беше едно писмо, в чието подправяне лично бе участвал, подписано от Мехди Рахматолла, иранският консул в Ню Йорк. Беше уверен, че едва ли ще си направят труда да проверяват автентичността му. В него консулът молеше иранските власти да сътрудничат на мистър Бърн, тъй като той ще пребивава в Иран по важна работа.

След това Рандал извади най-решаващите документи и ги подаде на стража, чийто английски изглеждаше най-добър — мъж на около двадесет и пет години, който явно бе получил образованието си в чужбина, може би дори в Англия.

Първият беше писмо от главната квартира на Ирландското движение за независимост, удостоверяващо, че Шон Бърн е политически представител на Ирландската републиканска армия, упълномощен да води преговори с други антиимпериалистически организации с цел взаимна изгода. Следващият представляваше подробна разписка от НОРАИД, северноамериканска организация, която доставяше материална помощ за въоръжените борби на Северна Ирландия. В нея се удостоверяваше, че Шон Бърн е получил и организирал прехвърлянето в Ирландия на големи парични суми, събрани от членовете на ирландската общност в Ню Йорк, както и на два товара с оръжие, предназначено за Донегал.