Даниел Истърман - Последният убиец

— Седнете — грубо каза Рандал. Имаше само един начин да преодолее страха на арабина, страха, който го възпираше да му каже всичко, което знаеше. Трябваше да го изплаши още повече, да направи своята собствена заплаха да изглежда по-реална.

— Вие нямате право…

— Напротив, имам. Седнете. — Рандал на всяка цена искаше да избегне насилието. Искаше сътрудничество и знаеше, че може да го постигне, като първо наплаши, а после успокои информатора си. Трябваше да разклати самочувствието му до такава степен, че другият да изпита нужда от него, просто за да усети опора. Само ако нищо не сработеше, щеше да мисли за насилие. Но засега всичко зависеше от гласа и очите му. Ал Шидиак трябваше да му повярва, да се убеди, че Рандал ще изпълни заплахите си, ако той не му съобщи онова, което иска да узнае.

Ал Шидиак седна. В очите му се бореха страх и гняв. „Усилиш ли гнева — помисли Рандал, — ще изостриш страха.“

— Нямате никакво право да постъпвате така, мистър Грант.

— Но го правя. Или не си забелязал? — Тонът на Рандал беше оскърбителен.

— Нямате заповед. Аз имам права.

— Вече никакви. Току-що ги суспендирах. — Рандал остана прав. Разпитващият трябва винаги да е по-високо от арестанта. Основно правило.

— Аз съм чужд поданик. Имам право на контакт с моето консулство.

— Давай. Щом си сигурен, че имаш добри връзки в Дамаск, и то на по-високи места.

— Какво искате да кажете с това „връзки“? — Ал Шидиак изпадаше в паника. Чувстваше се парализиран и бързо губеше ориентация. Това не можеше да се случи в неговия собствен апартамент. Какво си въобразяваше този американец? Какво искаше?

— Искам да кажа хора, които могат да обяснят на сирийското разузнаване естеството на връзките ти с ЦРУ и които могат да се позоват на обширното ти досие при нас и на работата ти за нас в Сирия.

— Вие грешите. Няма такова досие. Никога не съм работил за ЦРУ. Сбъркали сте адреса. — Това беше невъзможно, всичко трябваше да си има граници. Не се намираше в баасистка Сирия, все пак тук беше Америка.

— Защо си толкова сигурен, доктор ал Шидиак? Какво знаеш? Какво знаеш ти за това какво можем и какво не можем да направим? Нищо не знаеш. Твоето досие се изготвя в същия този момент.

— Не можете да ме уплашите. Нямам какво да ви кажа. Вашите собствени закони ми гарантират известни права. Вие давате отчет за дейността си. Не сте над закона. Никой не е над закона. — Американецът блъфираше, опитваше се да го сплаши, за да проговори. А ако проговореше, ако му кажеше това, което знаеше, би станало по-лошо, много по-лошо.

— Ще се изненадаш, ако узнаеш какво можем в интерес на националната сигурност. А ти си заплаха за тази сигурност. Законът не ти гарантира нищо. — Рандал направи пауза, после продължи: — Само след минута, доктор ал Шидиак, ти ще започнеш да говориш. И ще ми дадеш информация, същата, която вече исках от теб. Повярвай ми, ще го направиш.

— Не се страхувам от вас, мистър Грант. Вие превишавате пълномощията си. Нямам какво да ви кажа. — Ал Шидиак си възвръщаше самочувствието. Това беше блъф, чист блъф. Ако този американец възнамеряваше да предприеме нещо, вече би го направил — не би си губил времето да го заплашва. Даже не бе вдигнал ръка да го удари, не беше и говорил за насилие. Тук имаше закон. Това беше Америка. Той бе в безопасност.

— В такъв случай, доктор ал Шидиак, позволи ми да ти кажа какво ще ти се случи. Моля, слушай внимателно, нямам намерение да повтарям. Сега ще вдигна телефона и ще набера един номер. Телефонът ще звънне три пъти и след това ще затворя. След пет минути пред сградата ще се появи кола. Тя ще има тъмни стъкла и фалшив регистрационен номер. Официално тя не съществува. Четирима мъже ще се качат в този апартамент. Пазачът няма да ги спре — ще бъде предупреден своевременно по телефона. Той даже няма да ги забележи. Четиримата мъже ще те придружат до колата и никой няма да ги спре. Ако се опиташ да се обадиш на пазача, с удивление ще установиш, че той е ослепял и оглушал. Ще те закарат до едно здание извън Ню Йорк и ще те вкарат вътре. Сградата е висока, сива, без прозорци и с много дебели стени. Подобно на колата и тя официално не съществува. Нищо не може да се чуе иззад тези дебели стени, особено пък писъците на хора, изпитващи болка. Ще те вкарат в една малка стая, много малка стая, без прозорци, без лампа. В нея няма нищо, ама съвсем нищо. Никой няма да дойде. Никой няма да ти донесе храна и вода. Никой няма да говори с теб. Ще те оставят там за ден, или три дни, или седмица, а може и за по-дълго. Но на теб ще ти се стори още по-дълго. И когато накрая дойдат, а те ще дойдат — ти ще си загубил представа за времето, ще бъдеш объркан, отчаяно ще искаш да говориш. Тогава ще поговорят малко с теб. Ще ти дадат малко храна и вода. И после ще те върнат в същото малко тъмно помещение. Процедурата ще продължи, докато не им кажеш всичко или докато не умреш. Всъщност вече няма никакво значение, нали вече ще си попаднал там. И никога няма да излезеш оттам. По същото време други ще са занесли паспорта ти в едно друго здание, този път в Ню Йорк Сити. Утре на паспорта ти ще има печат за излизане от летище „Кенеди“ и печат за влизане в Кайро. Ще има и запис, че си ангажирал директен полет за там. Ще има и записи за отпътуването и пристигането. След три дни твоят паспорт ще бъде намерен в една пуста алея близо до хотел „Хилтън“. Ще има регистрация на пребиваването ти в хотела. Полицията в Кайро ще проведе разследване, но няма да намери тялото ти. Това не е нещо необичайно. Когато приятелите ти евентуално започнат да те търсят, ще им бъде казано какво се е случило. И след още малко ще платят за едно късо съобщение във вестниците. Разбираш ли ме сега, доктор ал Шидиак? Разбираш ли какво можем и какво не можем?