Даниел Истърман - Последният убиец

— Да, други — отвърна той. — Когато говоря за нашите, имам предвид низарите, разбира се. Кходжас. Но има и други измаилитски групи, които са отделно от нас. Например мусталитите; в Индия ги наричат бохорас. Почти не поддържаме връзки с тях.

— Знаете ли колко от тях са иранци? — Рандал вече чувстваше дистанцирането на домакина си, нарастващата му резервираност. Дали вече не беше засегнал някакъв нерв?

— Страхувам се, че не знам почти нищо, доктор Сондърс. Но мисля, че иранците са малко. Мусталитите живеят предимно в Индия. Има и в Източна Африка и повече в Йемен. — Ал Шидиак почувствува лекото убождане на страха. Защо бе дошъл този мъж? Накъде водеха въпросите му? — Може би, ако изясните причината за вашите въпроси, доктор Сондърс, бих могъл да ви бъда по-полезен. Не беше ли концентриран интересът ви предимно върху измаилитската общност тук, в Ню Йорк?

Рандал остави филджана си на масата. Посегна за папката, която бе донесъл. Нямаше начин да избегне това. Трябваше да покаже документите. Те бяха неговият пропуск. Без да каже дума, той бръкна в папката и ги измъкна: синия лист с тайнствените знаци, пълната транскрипция на фарси и английския превод на Ростоворовски.

— Може би това ще улесни нещата — каза той, подавайки листовете на ал Шидиак. — Виждали ли сте нещо подобно на този лист преди? Има ли това някакъв смисъл за вас, какъвто и да е?

Реакцията на директора беше съвсем определена: импулсивно поемане на въздух, изражение на разпознаване в очите. Разпознаване и ужас. Ужасът мигновено се смени с принудено равнодушие, безизразна маска, опитваща се да потули дълбоко вълнение. Арабинът беше изплашен. Какво ли го беше стреснало толкова много?

Ал Шидиак разглеждаше документите внимателно, сякаш изучавайки ги с лупа, но Рандал си даваше сметка, че умът му е някъде другаде и че трескаво се лута в усилие да намери обяснение и да блокира евентуалните произтичащи от него въпроси. Половин минута изтече в напрегнато мълчание, след това ал Шидиак поклати глава подчертано бавно и върна документите на американеца. Когато заговори, гласът му почти не беше променен, но Рандал определено забеляза нотка на страх.

— Съжалявам, доктор Сондърс, но това не означава нищо за мен. Не мога да чета на фарси, но английският превод изглежда съвсем точен. Никога преди не съм чел нещо подобно. И не съм и виждал нещо като този лист. Той определено не е измаилитски документ. Мога ли да ви попитам къде сте го намерили или кой ви го е дал? — Страхът вече се превръщаше в паника. Беше му трудно да говори. Как е могъл американецът да се сдобие с такъв документ? Какво означаваше присъствието му тук?

Рандал гледаше право в ал Шидиак, който вече не се усмихваше. Самоувереният светски мъж бе изчезнал, заменен от самотен и уплашен човек. Който знаеше нещо. И се страхуваше.

— Съжалявам — отговори Рандал. — Не мога да ви кажа. Но е намерено в тази страна. В този град.

— Кой сте вие, доктор Сондърс? — Гласът на ал Шидиак стана леден. Светската учтивост беше изчезнала, заменена от рязкост, граничеща с нещо много близко до ужаса. — Откъде идвате? Защо дойдохте тук?

— Казах ви — отвърна Рандал. — Дойдох за информация.

— Не мога да ви помогна с нищо. Нямам информация, която би могла да ви бъде от полза.

— Мисля, че имате — отвърна по същия начин Рандал, гласът му бе учтив, но настойчив. Вече се дуелираха не с шпаги, а със саби. — Мисля, че имате информацията, която ми е нужна.

— Грешите, доктор Сондърс. Грешите и сте груб. Били сте дезинформиран. Не разполагам с информацията, която търсите. Ще трябва да отидете някъде другаде. Тук няма такава. — Ал Шидиак притисна плътно дланите си една към друга. Прощален жест, прецизен и убедителен. И се изправи.

Рандал кимна.

— Разбирам — каза той. — Съжалявам, че ви обезпокоих, доктор ал Шидиак. Няма да ви притеснявам повече. — Това беше лъжа. Налагаше се да го притисне отново. Ал Шидиак беше ключът, трябваше да го убеди да сподели с него всичко, което му беше известно, каквото и да беше то. Но не тук. И не сега.

Нищо повече не беше казано. И двамата знаеха, че страхът, изникнал между тях, ги е свързал като невидими окови. Рандал щеше да се опита да ги затегне още по-здраво. Другият щеше да опита да се освободи от тях, да избяга от Рандал и по този начин да успокои собствените си страхове. Но направеше ли това, той би допуснал грешки, и когато това станеше, Рандал щеше да бъде готов да се възползва от тях. Имаше само една пречка: нямаше време, никакво време за такава тактика.