Даниел Истърман - Последният убиец

— Не, сър. Ростоворовски е бил замесван и в по-тежки случаи от този. Той играеше централна роля в преврата, който свали Мосадек и върна шаха на власт, и през годините, докато работеше там, си имаше работа с много по-деликатни проблеми. Той е прагматик, човек, който предпочита възможния най-широк поглед върху нещата.

— Значи тогава остава още нещо, нещо, което той определено е знаел.

— Това е и моето мнение, сър. В момента го разпитват на етажа под нас. Не мисля, че ще може да издържи много дълго.

Трети мъж се наведе напред с поглед, вперен в Стрейкър, сякаш се опитваше да го прикове с очи на стола му. Генерал Бъртън беше военният представител в съвета и приоритетите му не включваха сантиментите на морала.

— Доколкото разбирам, мистър Стрейкър, Ростоворовски вече ви е казал доста неща. Имам доклад пред себе си, който предава дословно първите му показания и представлява интересно четиво. Вие вярвате ли на нещо от това?

— Моля?

— Вярвате ли в нещо от казаното за „Убийците“, за „Гнездото на Орлите“ и „Повелителя на Аламут“? Има ли това някакъв смисъл за вас?

Стрейкър отвърна на погледа на Бъртън, без да трепне. Знаеше какво да отговори.

— Не, сър. За мен няма никакъв смисъл. Прилича на нещо, извадено от „Хиляда и една нощ“ — чиста фантазия. Може би историческата подплата е вярна, но е трудно човек да си представи нещо от този род в днешни дни. Мисля, че Ростоворовски прикрива някого. Или че се е смахнал.

— Какво би могъл да крие? Какво би спечелил?

— Време, сър. Време за Рандал и момичето. Да се измъкнат.

— И какво би се случило, ако се измъкнат? — обади се отново черният академик. Лицето му бе смръщено повече от всякога. Той вече имаше представа какво би могло да се случи.

Стрейкър направи пауза, преди да отговори. Всички те вече знаеха отговора, но въпреки това той трябваше да бъде произнесен.

— Не съм сигурен, сър. Те може просто да бягат, без да мислят за нищо друго. Или пък планират да се обърнат към обществото и да разкрият замисъла ни.

— Ще им повярва ли някой? — попита адвокатът.

— Някои хора, да. Достатъчно на брой. Но това, което ще стане тук, е без значение. Важно е как ще се развият нещата в Иран. Хомейни ще им повярва, Хомейни и тези, които го следват. Ще прозвучи като погребален звън за заложниците. Би могло даже да доведе до война.

В стаята настъпи мълчание. После прозвуча четвърти глас — гласът на водещия стратег на политическия комитет — Джон Б. Фицпатрик.

— Значи Рандал е опасен. Трябва да бъде намерен и спрян.

— А ако не може да бъде спрян, сър? — попита Стрейкър.

— Тогава трябва да бъде елиминиран.

Ню Йорк

Събота, 22 декември 1979

Фереще прекара съботната сутрин в иранското консулство в постъпки за получаване на нов паспорт с обяснението, че е загубила стария. Доста пари преминаха от ръка в ръка преди недружелюбният чиновник да се съгласи да заведе молбата й. Ако се окажеше необходимо да напусне страната, тя можеше да го стори без опасно забавяне веднага щом паспортът станеше готов. Чиновникът й каза да се обади в понеделник. След един бърз обяд близо до консулството тя потегли на пазар из Манхатън. Купи дрехи и много други неща, от които и двамата се нуждаеха.

В десет сутринта в събота, докато Фереще беше в консулството, Рандал се появи във Фондацията за изследване на измаилизма на Ривърсайд Драйв, зад колежа Барнард. Беше уморен. Изминалите няколко дни бяха взели своята дан, но той знаеше, че най-лошото все още му предстои, че ще има съвсем малко или почти никакво време за почивка, докато не намери хората, които търсеше. Все едно изкачваше планина в мъгла, без път назад, връх, който не се вижда и е недостижим. Имаше толкова малко опори и толкова много места, където би могъл да се подхлъзне и падне, че понякога му се искаше това най-сетне да се случи. Искаше да си отдъхне, да отпусне хватката си и да потъне без усилие в бездната.

Бе телефонирал в петък следобед, за да си уреди среща с директора на фондацията. Беше казал по телефона толкова малко, колкото бе възможно, обяснявайки на секретарката, че има неотложен проблем, който трябва да обсъди, и че се нуждае от съвет по един аспект на измаилизма. Тя го бе попитала за името и организацията, която представлява, и той й бе отговорил, че е доктор Джеймс Сондърс, бивш сътрудник на Техеранския университет. Не вярваше, че биха могли да проверят.

Посрещна го лично директорът на фондацията, висок побелял мъж, който приличаше повече на преуспяващ дипломат или адвокат. Рандал веднага забеляза, че той е повече администратор, отколкото учен. Изглежда, беше арабин, най-вероятно египтянин или сириец. Катраненочерната му коса беше примесена със сиви кичури, грижливо сресани назад, сякаш за да му придадат още по-респектиращ вид. Рандал прецени, че е на около четиридесет и пет години; имаше безупречни маниери.