Даниел Истърман - Последният убиец

— Как си? — попита Рандал и пое въздух. Тъмнината му пречеше да огледа ясно всичко.

— Добре съм — отвърна тя. — Но, моля те не го прави отново. Отказах се от пързалянето, когато бях на четиринадесет.

Двигателят беше угаснал и той посегна към ключа. В същия момент видя светлини от фарове, идващи отляво и насочващи се право към тях. Страничното стъкло се пръсна на парчета. Те стреляха! Стрейкър бе казал истината. Те по-скоро биха го убили, отколкото да му позволят да се измъкне с информацията.

Рандал изключи светлините, отвори вратата и изскочи на леда. Усещаше как скърца и пука под краката му. Колко ли настрани бяха от безопасното трасе? Изтича зад джипа с поглед, насочен към светлините, които бързо се приближаваха. Не можеше да прецени колко са далеч, но разстоянието между тях бързо се скъсяваше. Без да се бави, измъкна „Магнума“ от джоба си, прицели се ниско в посоката на идващия джип и изстреля целия барабан. Не можа да види ефекта от стрелбата си, ако въобще имаше такъв. Светкавично бръкна за нов барабан и започна да презарежда, без да откъсва очи от светлините, които с бясна скорост стопяваха разстоянието между тях.

Всичко стана прекалено бързо, за да могат мъжете в другия джип да предприемат нещо. Куршумите на Рандал бяха напукали леда по трасето на идващата кола, бяха го отслабили и разбили. Джипът стигна до разбития участък, предното ляво колело хлътна в счупения лед, разбивайки го още повече с веригата си, и автомобилът мигновено се преобърна. Стовари се тежко върху леда, образувайки бързо разширяващи се пукнатини, които се съединиха с направените от куршумите на Рандал. Тънкият лед се огъна и започна да се напуква, после се раздаде рязък звук и джипът изчезна в черната ледена вода. След секунда светлините помръкнаха в глъбините на реката и мракът отново покри околността. Рандал се запита дали Горман е бил само изпълнител. Мразеше Стрейкър и неговите началници във Вашингтон, заради това, което го бяха принудили да направи току-що. Не желаеше да убива американци. Но нямаше избор. Бавно се върна до колата и влезе вътре. Фереще седеше парализирана, с лице застинало от ужас. Нямаше какво да й каже. Включи светлините, завъртя стартера и натисна съединителя. После попита:

— Накъде?

Тя се обърна и го погледна. Очите й търсеха утеха, която той не можеше да й даде. Той отпусна съединителя и потегли надясно, надявайки се, че ще стигнат до брега.

Ню Йорк

Сряда, 21 декември

Изоставиха джипа щом стигнаха нос Винсънт и освободиха наетата кола от гаража на Дан Уилис. Дан не беше много доволен, че го будят по това време, но щедрият бакшиш размекна сърцето му. Преди да тръгнат, Питър го дръпна за рамото.

— Знаеш ли — каза той, — ще ти бъда задължен, ако си траеш, че си ни виждал. Само да подуши мъжът й какво е станало, и ще си имаме големи неприятности. Разбираш, нали? Така че, ако някой се домъкне и започне да разпитва, нито си ни виждал, нито си ни чувал.

Уилис кимна. Ръката му стискаше банкнотите, които му беше подал Рандал. Не беше много сигурен дали одобрява стореното от тези двамата. Копоите обаче му бяха още по-несимпатични, а и едва ли имаше нужда от неприятности. Защо изобщо трябваше да казва нещо на някого?

Стигнаха Ню Йорк към десет, оставиха колата в Горен Ист Сайд и взеха метрото. После поеха пеш до един хотел на Западна 23-та улица в Челси заради особената анонимност и дискретност, която се гарантираше на странната и разнообразна клиентела. Марк Твен беше отсядал тук, както и Дилан Томас и Артър Милър. Сравнително неотдавна Боб Дилън и Леонард Коен се бяха настанили в хотела и дори бяха написали песни за това. Беше евтино и шумно и никой не се интересуваше кой кой е, а още по-малко какво прави. Никой в Челси не се интересуваше от нищо, а Рандал търсеше точно това.

Нае две съседни стаи без връзка между тях. Чувстваше, че Фереще има нужда да бъде сама, че самотата и е повече необходима, отколкото чувството за сигурност, което би й дала общата врата. Предишната нощ го бе видяла да убива двама души, макар и в самозащита. Крехкото доверие, което се бе появило между тях, когато бяха при Ростоворовски, беше почти разрушено. Беше разбрала, че той не работи за Стрейкър, но между тях все още стояха преградите на неяснотите и тя имаше нужда от време, за да обмисли новия развой.

Прекараха следобеда в почивка и след доста късна вечеря отново обсъдиха нещата. Фереще все още искаше да го придружи в Техеран, но той беше твърдо решен да я остави в Ню Йорк.