Даниел Истърман - Последният убиец

Следобед Питър четеше книгата за убийците, а Фереще и домакинът си бъбреха и се смееха в кухнята. Мрачното им настроение от сутринта беше поотминало. Питър се беше задълбочил в четене. От време на време му беше трудно да повярва, че това е сериозна история, а не легенда, но когато свърши, разбра защо полякът е толкова разтревожен. Ако някой беше възкресил от миналото методите и фанатизма на Хасан ал Сабах и неговите шайки фанатици, светът беше изправен пред огромна опасност. Пред очите на Рандал отново изникнаха лицата на седмината мъже в обляната с кръв стая в Колхак, студеното отчаяние на седмината, пленени в зуркхана, спокойното равнодушие в очите на Наваи, когато лежеше в болничното легло и знаеше, че няма сила на земята, която би могла да спре такава група, ако тя успее да постигне първоначален успех. Те не бяха се отказали — в това той беше сигурен. Мащабите и обхватът на техните оръжейни сделки му говореха, че тия хора съвсем не са ограничен брой и че на мястото на всеки един техен загинал ще се изправят дузина, а може би сто души.

Не беше обаче само голото отмъщение, което го движеше сега. Този път страхът му не беше като онзи, който бе изживял във Виетнам. Онзи там бе суров, метален страх, движен единствено от голата жажда за оцеляване. А този беше хлъзгав и гаден, коварен като отрова и всепроникващ. Застрашаваше нещо повече от физическото му оцеляване. И сега, когато седеше в кабинета на Ростоворовски, той проумя, че единственият начин да овладее този страх, е да измъкне този призрак от сенките, в които той се спотайваше, и да се изправи срещу него на светло.

Ростоворовски и Фереще го завариха с поглед втренчен в огъня и мисли, блуждаещи надалеч.

— Добре ли си, Питър? — попита разтревожено момичето. Разговорът й с възрастния мъж беше хвърлил светлина върху доста неща. Сега вече й ставаха ясни много от нещата, които по-рано я бяха озадачавали и смущавали. Ростоворовски й беше разказал това, което знаеше за последните месеци на Питър в Иран, за Фуджико и за дългите му диалози със смъртта. Той не знаеше всички подробности, а и имаше много неща, които не можеше да каже, но и това, което й разказа, й донесе известно душевно спокойствие. През онази нощ, когато бе отишла в леглото му, тя се бе прилепила до него, без да я е грижа кой е той или къде ще отиде, когато настъпи утрото. Ръцете й се бяха отпуснали и тя бе заспала, а на сутринта бе станала и се бе облякла, смутена от начина, по който бе споделила леглото му. Сега обаче започваше да го вижда по-ясно, повече като мъж, а не като агент на ЦРУ.

Рандал се стресна, после се усмихна.

— Бях се замислил — каза той. — Съжалявам, късно ли е вече? Трябваше да дойда при вас веднага щом свърших книгата.

— И какво мислиш, Питър? — запита Ростоворовски спокойно. Приличаше на учен, който не влага никакъв личен интерес в засегнатия предмет.

— Съгласен съм с теб. Те могат да бъдат много опасни. Трябва да ги спрем.

— И как предлагаш да го направим?

— Връщам се обратно в Иран, улавям следа там и завършвам онова, което започнах преди година.

Ростоворовски не каза нищо. Нямаше какво да каже, за да разубеди Рандал от безполезното му и опасно решение. Питър вече знаеше всичко, което беше известно и на него. Полякът съзнаваше, че е по-добре да не се опитва да го разубеждава. По време на годините си в ОСС и ЦРУ той бе виждал много мъже със същия израз и знаеше, че за тях път назад няма. Това бе нещо, с което се бе научил да живее, наблюдавайки мълчаливо как някой тръгва на среща с почти сигурна смърт. Малко от тях се бяха върнали, а тези, които бяха успели, бяха станали други. Това бе друг вид смърт, по-бавен, но и по-жесток.

Фереще седеше до Питър с ясното съзнание, че това е територия, в която кракът й няма място. И за нея няма достъп не защото беше жена — това бе нещо, което знаеше и което се беше научила да разпознава незабавно, нещо, което възпитанието й в иранско семейство я бе научило да разбира или поне да толерира, макар и никога напълно да прощава. Но това бе нещо различно, нещо видяно само веднъж, отдавна, в очите на едно момче, с което се беше запознала на шестнадесетгодишна възраст. То току-що се бе върнало от Виетнам. Сега, както и тогава, тя знаеше добре, че не може да се намеси. Но можеше поне да се опита да помогне.

— Питър — каза тя, — не знам какви са плановете ти и какво възнамеряваш да правиш, щом се върнеш в Иран. Аз обаче мисля, че ти трябва още информация. Трябва да си в състояние да ги намериш — не само шепа хора в една стая някъде, половин дузина някога, а да стигнеш до сърцето, до центъра. Мислех си откъде можеш да изровиш тази информация и ми се струва, че знам отговора. В Ню Йорк има една организация, която се занимава с изследвания на измаилизма. Нарича се Фондация за изследване на измаилизма и е прикрепена към Колумбийския университет. Имат офиси на Ривърсайд Драйв. Някои от учените там са американци и съм сигурна, че ще ти помогнат. Ако някой знае нещо за хората, които търсим, това са само те.