Даниел Истърман - Последният убиец

— Аз не мисля, Питър. Аз го знам. Кодът на писмото идва от Аламут. Затова и успях; бях чел за него в тази книга. Хасан е изпращал мисионери от Аламут, за да разнасят словото му, но той също така е изпращал и убийци, мъже, наречени федаини или „онези, които се жертват“ — млади фанатици, обучени да му се подчиняват до смърт и повече, ако е необходимо. Заради федаините сектата е получила името си „хашишин“ — то означава „ядящи хашиш“, но бързо е започнало да означава това, което значи на много езици днес — убийци.

Фереще озадачено поклати глава.

— Не разбирам какво общо има хашишът със сектата. Никога не съм познавала измаилити, които да употребяват хашиш.

Полякът отново кимна.

— Права си. В днешно време не го правят, а може би и никога не са го правили. Хашишът може просто да е част от легендата.

— Легенда?

— О, да. Има множество предания за Хасан и неговите убийци. Ето, нека ви прочета едно. — Ростоворовски се изправи, отиде отново до рафта с книги и измъкна друг том. Отвори го и прелисти страниците, докато намери пасажа, който търсеше.

— Това е копие от „Пътуванията на Марко Поло“. Той е посетил Иран в края на тринадесети век, не много дълго след като Аламут бил разрушен от монголите. Той привежда тук пълно описание на чутото от него за дейността на владетеля на Аламут. Слушайте: „Шейхът бил наричан на техния език Аладин. Той построил в една долина между две планини най-красивата градина, която някога е виждало човешко око, засадена с най-чудните овощни дървета на света. Издигнати били пречудни беседки и дворци, обковани със злато, и всичко най-красиво, което може да се намери на земята. Течали и четири потока: един с вино, един с мляко, един с мед и един с вода. Имало и жени и девойки, най-красивите на света, неподражаеми в свиренето на всеки инструмент, песните и танците. И той успял да убеди своите хора, че тази градина е Раят… Шейхът канел в двора си всички младежи на възраст от дванадесет до двадесет години от страната. Всички, които били добри бойци. Тези младежи добре знаели от преданията, че Мохамед, техният Пророк, е обявил, че Раят е създаден по начина, по който го описах, и приемали това за истина.“ А сега забележете какво следва. „Шейхът изпращал някои от тези младежи в тази градина — четири, десет или двадесет наведнъж в зависимост от желанието си. И ето как го правел. Давал им лекарства, които ги приспивали. После ги откарвали в градината, където ги събуждали. След като отворели очи и виждали всичко това, което ви описах, младежите наистина вярвали, че се намират в Рая… Шейхът поддържал своя двор в блясък и великолепие и се стараел да се държи благородно и с достойнство. Успял да убеди простия планински народ наоколо, че е пророк. И когато искал да изпрати някъде убийци, давал наркотици на толкова младежи, колкото искал, и докато те спели, ги пренасял в двореца си. Когато младежите се събуждали, били смаяни и съвсем не радостни, защото Раят, от който идвали, не бил място, което биха напуснали доброволно. Веднага отивали при шейха и му засвидетелствували почит, като хора, убедени, че е велик пророк. Когато ги питал откъде идват, те отговаряли, че идват от Рая, за който Мохамед е говорил на предците им, и че ще разкажат на всички за това, което са видели там. И тези, които слушали всичко това, но нямали щастието да го видят с очите си, се изпълвали с копнеж да отидат там, мечтаели за смъртта, за да могат да попаднат в Рая и чакали с нетърпение деня на своята смърт. И ако шейхът желаел смъртта на някой голям владетел… той избирал някои от своите убийци и ги изпращал където поиска, с думите, че ще ги изпрати в Рая, но преди това трябва да отидат еди-къде си, след което мястото в Рая им е осигурено. Тези, които получавали такова поръчение, се подчинявали с наистина огромно желание. Заминавали и правели всичко, което им било нареждано. По този начин станало така, че нито един от тях не се опасявал, ако шейхът пожелаел неговата смърт.“

Ростоворовски се усмихна и затвори книгата.

Хилядата острова

20-21 декември 1979

Ростоворовски постави книгата на мястото й и се върна до фотьойла си. Седна и замълча за момент, потънал в мисли, после заговори.

— Това, разбира се, е само легенда — продължи той, — но тя се базира на няколко неоспорими факта. Федаините на Хасан са били много добре тренирани за задачите, които им предстояли. Били обучавани на чужди езици, на обичаите на други религии, на етикета, използван в други дворове, за да се внедрят по най-добрия начин. Както пише Марко Поло, шефът им е могъл да ги изпрати в двореца на враг с друга вяра — избраният убиец би се настанил там като слуга или музикант, или каквото и да е, би печелил доверието на околните месеци, дори години, докато дойде командата да прониже жертвата си. Ако поразмислите над историята на Марко Поло, ще забележите, че неговата версия на събитията е едно преувеличено отражение на истината, деформирана от истинския ужас, който убийците всявали навсякъде. Не минало много време и всяка подозрителна смърт минавала за тяхна сметка. Никой не се чувствал сигурен за живота си. Може би това се дължало на хашиша, а може би не. Но не наркотиците са били средството, направило федаините такива съвършени убийци. По-скоро това е бил техният зловещ фанатизъм, тяхното безусловно подчинение на една кауза и съвършеният систематичен подход към занаята им на убийци. В историята винаги е имало убийци, но измаилитските федаини са станали нарицателно име.