Даниел Истърман - Последният убиец

Когато иранецът приключи с внимателното изследване на документите, Рандал се опита да обясни, че е упълномощен от своите началници да посети Иран, с цел да се срещне с лидерите на революцията и да укрепи връзките, за да могат двете страни да си оказват взаимопомощ в борбата с британския империализъм. Това беше изстрел с далечен прицел и той го знаеше. Ирландия всъщност беше съвсем неизвестна на повечето иранци. Много от тях имаха съвсем смътна представа къде се намират Англия, Франция или Германия, но по време на демонстрациите, довели до революцията, често се скандираше „зенде бад Ирландия“ — т.е. „Да живее Ирландия!“ Беше излязла дума, че ирландците по някакъв начин са замесени в борбата за независимост срещу британците, и доколкото иранците бяха борци в битката против световния империализъм, ирландците, които и да бяха, трябваше да са приятели. Рандал залагаше този път на тези чувства, разказвайки на стража за Великденското въстание през 1916, Гражданската война, разделянето на Ирландия от британците, гражданските протести от шестдесетте, които бяха завършили с кървава баня, навлизането на британските войски и последвалата дълга изтощителна война. От богатия си опит знаеше, че тези мъже мислят в черно и бяло, и затова рисуваше една драматична картина, разчетена да спечели симпатиите им.

Оказа се, че стражът, към когото Рандал адресира разказа си, наистина е бил в Англия, в един университет близо до Брайтън, и знаеше нещо за ирландския проблем. Това, което американецът подозираше заради неговия акцент, се оказа вярно, и когато иранецът започна да обяснява разказа му на приятелите си, въодушевлението в очите на другите се усили. Рандал, преструвайки се, че не разбира нищо от разговора им, се вслушваше напрегнато. Изглежда, книгата на Лиам де Паор за Северна Ирландия беше преведена на фарси и този мъж я беше чел. Рандал си спомни, че я бе виждал да се предлага на пазара в Техеран през 1977 и мислено отправи благодарствена молитва към преводача.

В условията на хаос, все още преобладаващи в следреволюционната действителност, революционните стражи си бяха извоювали забележителна автономност. Като организация, те често действаха независимо от правителството, даже и в опозиция на официалната политика, и никой не се осмеляваше да ги критикува. Стражът, с когото бе говорил, отиде до телефона и избра някакъв градски номер. Сърцето на Рандал заби по-силно. Разбираше, че макар и да бе спечелил симпатиите му, иранецът не можеше сам да вземе решение да го допусне в страната. Знаеше как работят тези хора. Бе много по-безопасно да се получи разрешение от някой по-висшестоящ, в случай че възникнеше някакво съмнение, отколкото да се предприеме самостоятелно действие, което с еднаква лекота може да доведе както до награда, така и до разстрел.

Рандал нямаше защо да се тревожи. След като поговори около пет минути с началника си, стражът затвори телефона, усмихна се и тържествено започна да обяснява уреждането на престоя на „Бърн“ в Техеран. Като представител на приятелска революционна група, активно ангажирана в борбата с една от основните сили на Запада, „Бърн“ не трябвало да бъде държан да чака прекалено дълго на летището. Във всеки случай не през цялата нощ. Някой от стражите щял да го придружи до хотела в качеството на „официален ескорт“. Това било само учтива формалност. Можело да поставят и пост отвън пред хотела. Детайлите щели да уточнят утре сутринта, защото съюзникът бил уморен от дългия полет.

Беше уточнено, че английски говорещият гвардеец ще придружи Рандал до хотел „Кийхан“ по авеню „Хафиз“. Напуснаха заедно летището, като войникът помагаше да мъкнат тежкото фотографско оборудване. Беше идеален начин за влизане в страната — с протекцията на властите, но сега вече Рандал трябваше колкото може по-скоро да се отърве от този човек.

Взеха един военен джип, паркиран пред главния вход на малкото летище — един от многото „освободени“ от армейските казарми из цялата страна през последните дни на великия катаклизъм.

Стражът, Сохраб Каземлу, говореше свободно с Рандал, любопитен да узнае нещо повече за борбата на ирландците срещу англичаните. Американецът бе гледал кинопрегледи и чел вестници за размириците в Ирландия и затова бе в състояние да блъфира убедително. Намираше Каземлу за симпатичен и интелигентен, съвсем не като главорезите, които бе застрелял преди няколко месеца в Юзефабад. Когато накрая заговори за революцията и за своето участие в нея, Рандал се почувства почти засрамен от комедията, която разиграваше. Каземлу не беше нито опортюнист, нито пък фанатик, а просто млад интелектуалец, почувствал се засегнат от несправедливостите на бруталния режим на шаха, и искрено искаше да помогне за построяването на едно друго общество. На негово място той също би вярвал и би постъпил по същия начин. Но сега изпитваше съжаление към Каземлу, защото знаеше колко са малки шансовете за установяване на справедливост в новия свят на аятоласите.