Мери Кларк: Играчът на лотария

— Сама?

— Да.

— Видяхте ли Фиона Уинтърс вчера? — Очите на Еми се завъртяха към ъгъла, в който беше струпан багажът. — Аз… — Замълча.

— Еми, мисля, че трябва да ви предупредя: ще е само във ваш интерес, ако сте напълно откровена. — Детектив Руни погледна бележките си. — Фиона Уинтърс е пристигнала със самолет от Лос Анджелис приблизително към седем и половина сутринта. Знаем, че е взела такси до тази сграда и че едно момче за доставки, което я е познало, й е помогнало да качи багажа си. Казала му е, че няма да се зарадвате, когато я видите, защото преследвате гаджето й. След като мис Уинтърс е излязла, вие сте я последвали. Един портиер от Сентръл парк Саут ви е познал. Седели сте на пейка в парка от другата страна на улицата, наблюдавали сте сградата приблизително два часа, после сте влезли през служебния вход, който е бил отворен заради бояджиите. — Детектив Руни се приведе напред. Тонът му прозвуча поверително. — Качили сте се до апартамента на Миънови, нали? Мис Уинтърс беше ли мъртва вече?

Еми се втренчи в ръцете си. Браян винаги я закачаше колко са малки. „Но силни“ — смееше се той, когато играеха на канадска борба. Независимо какво ще каже, щеше да му навреди. Вдигна поглед към детектив Руни.

— Искам да разговарям с адвокат.

Руни се изправи.

— Това, разбира се, е ваше право. Бих желал да ви напомня, че ако Браян е убил бившата си любовница, вие можете да станете съучастничка, като скривате улики. Уверявам ви, Еми, че изобщо няма да му помогнете по този начин. Не се съмнявайте, че ще повдигнем обвинение срещу него.

Когато Браян пристигна в апартамента си, на телефонния му секретар имаше съобщение от Еми.

„Обади ми се, Браян. Моля те.“

Браян трескаво набра номера.

— Здравей — прошепна тя.

— Еми, какво има? Звънях ти по-рано, но те нямаше.

— Тук си бях. Идва един детектив. Браян, трябва да те видя.

— Вземи такси до апартамента на леля ми. И аз тръгвам за там.

— Искам да говорим насаме. Става дума за Фиона. Тя беше при мен вчера. Проследих я до апартамента на леля ти.

Браян усети как устата му пресъхва.

— Не казвай нищо повече по телефона.

В четири следобед на вратата се позвъни настойчиво. Елвира скочи на крака.

— Браян си е забравил ключа — каза тя на Уили. — Забелязах го на масичката в коридора.

Но пред вратата стоеше Карлтън Ръмзън, а не Браян.

— Мисис Миън, моля да ме извините за безпокойството. — И при тези думи той влезе. — Споменах на един от помощниците си, че ще прегледам пиесата на племенника ви. Очевидно той е гледал предишната и смята, че е много добра. Всъщност беше настоявал да я видя, но я снеха от програмата, така че нямах тази възможност. — Ръмзън бе стигнал до дневната, беше седнал и потропваше нервно по масичката за коктейли.

— Мога ли да ви предложа някакво питие? — попита Уили. — Или предпочитате бира?

— О, Уили — обади се Елвира. — Сигурна съм, че мистър Ръмзън пие само хубаво шампанско. Предполагам, че съм го чела в „Пипъл“.

— Всъщност това е вярно, но не и в момента, благодаря. — Изражението на Ръмзън бе върхът на любезността, но Елвира забеляза как една вена пулсираше на гърлото му. — Къде мога да намеря племенника ви?

— Очакваме го да дойде всеки миг. Можете да го почакате, а ако искате, ще ви се обадя, когато пристигне.

Ръмзън очевидно бе възприел втората възможност, така че стана и тръгна към вратата.

— Чета бързо. Ако ми изпратите ръкописа горе, с него бихме могли да се срещнем около час след това.

Когато Ръмзън си тръгна, Елвира попита Уили:

— Какво мислиш?

— За известен продуцент е доста нервен. Мразя хората да тропат с пръсти по повърхността на масите. Това ужасно ме изнервя.

— Е, той определено е изнервен и не се учудвам. — Елвира отправи на Уили загадъчна усмивка.

След по-малко от минута звънецът отново прозвуча. Елвира забърза към вратата. На прага стоеше Еми Лейкър и от кока й висяха снопчета червена коса. Тъмни очила скриваха половината от лицето й, тениската прилепваше към стройното й тяло, а памучната пола приличаше на цветен водовъртеж. Елвира си помисли, че Еми изглежда като шестнадесетгодишна.

— Онзи мъж, който току-що си тръгна — запъна се Еми. — Кой беше той?

— Карлтън Ръмзън, продуцентът — отвърна бързо Елвира. — Защо?

— Защото… — Еми свали очилата и разкри подпухналите си очи.

Елвира стисна момичето за раменете.

— Еми, какво има?

— Не знам какво да правя — простена Еми. — Не знам какво да правя.