Скот Търоу - Обратими грешки

— Става дума за Джилиан Съливан. Призовал я е, за да удостовери автентичността на писмото на Ерно в случай, че му бъде необходимо при повторния разпит.

— Тя ли е била! — всъщност Лари бе зърнал Джилиан в коридора, но понеже не я бе виждал бог знае от колко години, само регистрира, че лицето му е познато отнякъде. Не изглеждаше никак зле, особено като се имаше предвид къде е била — беше все още стройна, бледа и студено привлекателна. В прокуратурата хората винаги сравняваха Джилиан и Мюриъл — звездите на две поколения, — но според Лари за никакво съревнование не можеше да става и дума. Джилиан беше интелектуална и дистанцирана, тя властваше над останалите, макар да познаваха нея или баща й още от времето, когато бе ходила в енорийското училище. На свой ред Мюриъл беше непосредствена, имаше чувство за хумор и намираше време за хората. Колко поучително, че Джилиан трябваше да залезе, а Мюриъл да изгрее.

А той беше уверен, че Мюриъл за пореден път ще оправдае вярата му в нея. Тя разположи прецизно папките по масата. Сигурно обмисляше последните подробности по онова, което предстоеше да се случи. Вярно, че напоследък не идваше в съда толкова често, но за Лари си оставаше най-добрия адвокат. Най-добрата в съда. Най-добрата в офиса. Може би най-добрата свалка в неговия живот и вероятно единствената жена, която познаваше, способна да чуе и почувства същия ритъм, който чувстваше и чуваше той в света на съдилищата, полицаите и престъпленията — неговия свят. Краят на връзката им със сигурност бе най-ниската точка в цялото му съществуване като зрял мъж. Гледаше я и не можеше да си представи, че тази жена е била щастлива да му позвъни по телефона, а той се е радвал по детински да чуе гласа й. Онова, което не бе разбрал в младите си години, бе красотата на улегналия живот.

Артър не страдаше от големи илюзии относно таланта си в съдебната зала. Беше организиран и честен, понякога убедителен, но рядко биваше взривяващ. Само че не можеше да си представи друг начин на живот. Суматохата около големите дела никога не го уморяваше. Не обръщаше внимание на напрежението, което други адвокати усещаха като струна, стягаща топките им, докато в залата възбудено се говори, а съдията удря с чукчето. Никъде другаде събитията, способни да променят живота на едно общество, не се формираха и определяха така бързо и толкова открито, както в съдебната зала. Всички — адвокати, ищци и ответници, обвинители и защитници, наблюдатели и кибици — разбираха еднакво добре, че пред очите им се твори история.

Колкото и да се наслаждаваше на това, той с облекчение излезе навън и мина по пустия коридор до малката стаичка за свидетели. Чукна на вратата и влезе. Джилиан бе седнала до прозореца, замислена както обикновено и загледана навън. Чантичката й беше в скута, а краката й, обути в бял чорапогащник, бяха деликатно кръстосани при глезените. Вниманието й вероятно бе привлечено от преподобния Блайт, който говореше през мегафон на площадчето долу. Артър имаше уговорена среща с Блайт вечерта. Преподобният, плешив и изключително умен, човек с големи постижения и още по-голямо его, несъмнено щеше да се опита да манипулира по някакъв начин случая Гандолф за свои цели. Артър очакваше срещата с тревожно чувство, но не тя го вълнуваше в момента.

Когато видя Джилиан, нещо в него се раздвижи. През дните след пътуването им до Ръдярд с БМВ-то той сядаше в колата и възбудено се опитваше да долови следа от парфюма й. Въпреки че пак бе оплескал нещата вчера пред входа на „Мортън“, продължаваше да усеща, че е навлязъл в някаква връзка с тази жена, та макар и това да се дължеше само на съпричастността им към делото Гандолф. Джилиан Съливан!

— Здравей, Артър — Тя се усмихна и стана.

Той й обясни, че Мюриъл се е съгласила да признае, че Джилиан е получила писмо от Ерно. При това положение не се налагаше да я призовава, понеже показанията й ставаха излишни.

— Това е всичко — каза той. — Не знам как бих могъл да ти благодаря за помощта. И за смелостта.

— Нищо особено, Артър.

— Наистина съжалявам за това, което е написано в днешните вестници за теб. — Както „Трибюн“, така и „Бюгъл“ — водещите ежедневници — бяха надушили осъждането на Джилиан и алкохолизма й, за да хвърлят съмнение върху присъдата на Роми. Макар през последния месец Артър да бе имал същите съмнения, прекараното в нейната компания време ги бе разсеяло до степен да се почувства засегнат от нейно име от атаката в пресата.