Скот Търоу - Обратими грешки

Както обикновено, справих се с малко помощ от приятелите. Техническите съвети от Колийн Бърк и Джо Томиано за системата за издаване на самолетни билети, от Джереми Марголис за огнестрелните оръжия, от Джей Райх за Унгария и от доктор Майкъл Кауфман и доктор Карл Бойар за съдебната патологоанатомия бяха критично важни. Възползвах се още от коментарите на няколко критично четящи читатели, сред които най-напред искам да спомена Анет и Рейчъл, а после Дженифър Ара, Деби и Марк Бари, Лий Биенен, Ели Ликас, Джим Макманъс, Хауард Ригсби и удивителната Мери Цимерман. Дълбоко съм задължен на всеки от тях. Джон Каласи и Гейл Хочман, както досега, са луната и звездите на литературния ми живот, а Лори Браун ще си остане завинаги нещо много специално за мен. Помощниците ми Кати Конуей и Маргарет Фигероа бяха незаменими. На всички: благодаря, приятели.

20 април 2001

Адвокат и клиент

Клиентът, както повечето клиенти, беше заявил, че е невинен. Смъртната му присъда трябваше да бъде приведена в изпълнение след трийсет и три дни.

Артър Рейвън, неговият адвокат, бе решил да не се безпокои. В крайна сметка, мислеше си Артър, той дори беше доброволец. Вместо това, след десет години съдебна процедура, федералният апелативен съд бе избрал него, за да се увери, че не са останали значими аргументи, позволяващи спасяването на живота на Роми Гандолф. Така че всякакви безпокойства просто биха били непрофесионални.

Само че той се безпокоеше.

— Извинявай, не те чух — обади се от седалката до него Памела Таунс, младшата му помощничка. Защото, без сам да съзнава това, Артър бе издал страдалчески стон след поредния сблъсък със съвестта си.

— Няма нищо — отговори Артър. — Просто мразя ролята на губещия.

— Ами тогава да не губим. — На руменото, достойно да бъде показвано по телевизията лице на Памела разцъфна широка жизнерадостна усмивка.

Вече се бяха отдалечили от града и се носеха със сто и трийсет километра в час на включен круиз контрол в новата немска лимузина на Артър. По тези места пътят беше толкова равен и прав, че дори не му се налагаше да държи волана. Край тях се бяха ширнали ниви, осеяни с буци чернозем и набодени със стърчащи царевични стебла, притихнали и вечни под мъждивото утринно слънце. Бяха тръгнали от центъра още в седем заранта, за да избегнат сутрешното задръстване. Артър таеше надежди да се запознае набързо с новия им клиент Роми Гандолф и да се прибере в офиса не по-късно от два или най-много три следобед, за да събере кураж да рискува да покани Памела на вечеря. По никакъв начин не можеше да извади от съзнанието си младата жена до себе си: светлокестенявата й коса, падаща меко по раменете й, и ръката й, прокрадваща се през няколко мили да придърпа върху коленете набиращата се нагоре карирана пола.

Макар да бе готов да й се притече на помощ за това, в случая Артър можеше да й предложи само малко утеха.

— На тази фаза — каза той, — съгласно закона, единственото, което може да доведе до обратима грешка, е евентуално ново доказателство за невиновност по същество. Което просто няма откъде да го изровим.

— Откъде знаеш? — попита Памела.

— Откъде знам ли? Знам, просто защото този човек си е признал вината пред всеки с изключение репортерите на „Дейли Планет“. — Преди десет години Гандолф бе задържан от полицията, бе дал на прокурора Мюриъл Уин саморъчно написано признание и на всичко отгоре бе повторил признанието си пред видеокамера. И в двата случая бе потвърдил, че е застрелял двама мъже и една жена и ги е оставил в хладилната камера на един ресторант. Благодарение на склонната към използване на „сдържан“ речник преса, случаят бе станал известен под името „Клането от 4 юли“.

— Добре, само че той не спря да ни повтаря по телефона, че е невинен — напомни Памела. — Значи е възможно, нали така?

За Артър, който бе минал през поста заместник главен прокурор, преди да постъпи в „О’Грейди, Стейнбърг, Маркони и Хорган“, такава възможност не съществуваше. Но за Памела, която бе на двайсет и пет или шест, това бе самото начало на адвокатската й практика. Нямаше никакво съмнение, че спасяването на невинно дете бе именно онова приключение, за което си бе фантазирала по време на следването, носейки се в мечтите си като някаква Жана д’Арк към сияйната Справедливост. Вместо това се беше примирила с работата в голяма правна кантора и заплата от сто и двайсет хиляди годишно. Само че… защо да няма и едното, и другото? Е, не можеш да виниш хората за фантазиите им. Бог беше свидетел, че Артър Рейвън отлично съзнаваше това.