Скот Търоу - Обратими грешки

— Никога не съм лежал сериозно преди това — отговори Роми. Явно мислеше, че става дума за това що за човек е.

— Знаем — успокои го Артър. — Интересуваше ни възможно ли е да си бил зад решетките, когато са извършени убийствата.

— Някой мисли така ли? — Роми се наведе напред с надежда. После постепенно смисълът на въпроса проникна в съзнанието му и той се засмя: — Аха… това ще е голям номер, а? — Идеята явно беше нова за него. Той им каза, че по онова време имал чести срещи с полицията и думите му дадоха искрица на надежда за Памела.

Макар по време на целия разговор да не можеше да предложи никакви аргументи в своя защита, Роми по същество отрече всички обвинения в акта на прокуратурата. Арестувалите го полицаи бяха заявили, че са намерили в джоба му огърлица, принадлежала на убитата жена, Луиза Ремарди. Според Роми и това беше лъжа.

— Тя вече си беше у тях. Няма начин да е била в мен, когато ме хванаха.

Артър даде телефонната слушалка на Памела за останалите въпроси. Роми разказа ексцентричната си версия на тъжната история на своя живот, разкривана от документите в папката. Бил незаконороден. Майка му го родила на четиринайсетгодишна възраст и не изтрезняла нито за миг по време на бременността. Не й пукало за малкия и го изпратила в Дюсейбъл при родителите на мъжа си — фундаменталисти, за които наказанието било важна част от религията. Роми не бил непокорен, но се държал странно. Бил бавноразвиващ се и изоставал в училище. Започнал да буйства. Крадял от малък. Вземал наркотици. Сдружил се с други пройдохи. Ръдярд беше пълен с такива като Роми — бели, черни и кафяви.

Когато изтече един час, Артър стана и обеща, че двамата с Памела ще положат всички усилия.

— Като дойдеш пак — обърна се Роми към Памела, — си донеси венчалната рокля. Тук има добър поп, ще ни спретне страшна сватба. — В мига, в който Роми също стана, надзирателят скочи и придърпа веригата, която обхващаше Роми през кръста и минаваше през белезниците на ръцете му и оковите на глезените му. Дори през дебелото стъкло се чу как Роми не спира да дудне: това са то истинските адвокати, момичето ще се омъжи за мен, ще ме извадят от тук, щото съм невинен. Надзирателят, който, изглежда, харесваше Роми, се усмихваше и кимаше. Дори се съгласи, когато Роми поиска разрешение да се обърне. Гандолф притисна окованите си ръце с дланите в стъклото и каза достатъчно високо, за да го чуят: — Благодаря, че дойдохте, и за всичко, което правите за мен… наистина.

Артър и Памела не казаха нищо. Когато излязоха на чист въздух, Памела облекчено разкърши рамене. Тръгнаха към колата. Както можеше да се очаква, мислите на Памела бяха съсредоточени върху възможната защита на Роми.

— Прилича ли ти на убиец? — попита тя. — Да, странен е. Но така ли изглеждат убийците?

„Добра е — помисли си Артър, — добър адвокат ще стане от нея.“ Когато Памела сама се бе обърнала с предложение да помогне по случая, той си помисли, че е прекалено нова, за да му бъде наистина от помощ. Беше приел само заради вроденото си нежелание да разочарова хората, не че имаше нещо против да е по-близко до една грациозна и необвързана с друг мъж млада жена. Откритието, че в добавка е и талантлива, в никакъв случай не бе намалило привлекателността й.

— Ще ти кажа едно превъплъщение, в което не си го представям… — отговори Артър. — Като твой съпруг.

— Аа, това беше голяма работа! — засмя се Памела. Беше достатъчно красива, за да не се засяга от подобни предложения. В този миг Артър осъзна, че мъжете около нея сигурно често изпадат в неловки ситуации. Размениха си една-две шеги в същия дух и докато още се задяваха, Памела каза: — Напоследък не съм срещала свестен мъж, но това… — тя неопределено махна към далечната магистрала, — това ми се струва доста дълго пътешествие, за да се съглася да го правя всяка събота вечер.

Стоеше до вратата от другата страна на колата. Вятърът си играеше с косата й. Тя отново се засмя и Артър усети как сърцето му почва да бие по-силно. Даже на трийсет и осем години той все още вярваше, че вътре в него има един друг, живеещ в сянка Артър, който е по-висок, по-слаб, по-добре изглеждащ, човек с ласкав глас и безгрижни маниери, който би могъл да се възползва от подмятането на Памела за „сушавия сезон с мъжете“, за да го превърне невинна покана за вечеря — или защо не многозначителна покана за нещо „по-така“? Но стигнал до вкаменяващата граница, където фантазиите му се сблъскваха с реалностите на живота, Артър осъзна, че както обикновено не е способен да направи последната крачка. Естествено, че се страхуваше от унижението на отказа, но ако отправеше поканата „между другото“, тя също така невинно можеше — не можеше, а сигурно непременно щеше — да му откаже. Решаващото съображение обаче бе отрезвяващата мисъл, че всеки опит за свалка ще е недопустим. В крайна сметка Памела бе подчинена, несъмнено загрижена за служебното си израстване, докато той бе съдружник. Нямаше никакъв начин да забрави за неравностойното им положение, от което той не искаше да се възползва, защото бе от онези хора, за които душевният комфорт е мислим единствено когато знаеш, че си останал почтен. Но макар да разбираше тази логика на разсъждения, той съзнаваше, че в отношенията с жените непрестанно възникват едни или други препятствия, от което желанието му не намаляваше.