Скот Търоу - Обратими грешки

Той бръкна в джоба си и отключи вратата на Памела с дистанционното. Тя седна в лимузината, а той остана в прашния вихър, извил се на паркинга. Смъртта на надеждите му, колкото и неправдоподобни да бяха изглеждали, винаги му причиняваше болка. В този миг вятърът се обърна и нов повей откъм прерията изчисти въздуха и над земята отново се понесе ароматът на прясно изорана нива и дъхът на пролетта. Любовта — удивително сладката възможност за нея — се заби в гърдите му като нота с перфектна хармония. Любовта! По някакъв необясним начин Артър изпитваше сладостна възбуда от шанса, който бе опропастил. В същия този миг той за пръв път се запита за Роми Гандолф. Ами ако той наистина беше невинен? Тази възможност бе не по-малко сладко въодушевяваща от любовта. Ами ако Роми беше невинен!?

И тогава отново осъзна, че не е. Смазващата тежест на живота му се стовари отново върху него и в съзнанието му за пореден път изплуваха няколкото характеризиращи го категории: беше съдружник, нямаше кого да обича, баща му вече го нямаше, Сюзан още я имаше. Обмисли списъка, отново установи, че сумата е много по-малка, отколкото се бе надявал, или — още по-зле — от онова, което му се полагаше, след това отвори вратата от своята страна, качи се в колата и я подкара, за да се върне там, откъдето бе дошъл.

5 юли 1991

Детективът

Лари Старчек чу за убийството на Гъс Леонидис, докато бе в леглото с прокурорката Мюриъл Уин, която току-що му бе признала, че връзката й с някакъв друг започвала да става сериозна.

— Тъп е като вицепрезидента Дан Куейл — отговори тя на въпроса му какво му е толкова на тоя тип.

Раздразнен, Лари разрови с палеца на крака си купа дрехи на пода на хотелската стая — търсеше слиповете си. Когато палецът му докосна бийпъра, той още вибрираше.

— Лоша работа — каза той на Мюриъл, след като свърши телефонния разговор. — Гъс току-що гушнал букета. Намерили го във фризера му — застрелян — заедно с двама от клиентите. — Той най-после изрови гащетата си и й каза, че се налага да тръгва, понеже началникът искал да разполага с всичките си хора.

Дребничката мургава Мюриъл седеше на колосаните хотелски чаршафи чисто гола, както майка я е родила.

— Има ли вече назначен прокурор?

Лари нямаше представа, но знаеше каква е процедурата. Ако се появеше тя, щяха да помислят, че я е изпратил някой отгоре. Това бе другото, което харесваше у нея — освен нея. Тази жена обичаше улицата така, както я обичаше той.

Отново я попита кой е другият.

— Исках да ти кажа, че търся развитие — уклончиво му отговори Мюриъл. — С него… с него мисля, че ще стигна донякъде. Кой знае, може дори да се омъжа.

— Да се омъжиш?

— По дяволите, Лари, това не е болест. И ти си женен, нали?

— А бе… — Той се запъна. Преди пет години се бе оженил за втори път, просто защото му се струваше, че така трябва. Нанси Марини, медицинска сестра и добра душа, радост за очите, беше мила и обичаше децата му. Но, както Нанси бе отбелязала вече няколко пъти напоследък, той така и не се бе сбогувал с нещата, довели до провала на първия му брак — с жените и с факта, че най-сериозните му отношения не бяха с хората, а с труповете, които изстъргваше от паважа. Така че брак номер две също вървеше към категорията „минало време“, но дори когато бе с Мюриъл, Лари предпочиташе да не споделя проблемите си. — Нали винаги казваш, че бракът е катастрофа — напомни й той.

Беше уикендът на Четвърти юли и в ранния следобед хотел „Грешам“ бе странно притихнал. Мениджърът беше задължен на Лари за няколкото ситуации, в които той се бе намесил — гости, които отказваха да се изнесат, професионален крадец, който си бе харесал фоайето. Когато Мюриъл мина покрай Лари на път за огледалото, той я хвана изотзад, отърка се в задника й и приближи устни до къдравите черни косъмчета зад ухото й:

— Дали твоят нов любимец е толкова забавен, колкото съм аз?

— Лари, това не е национален конкурс по чукане, на който току-що са те елиминирали. Двамата с теб винаги сме си прекарвали добре.

Срещите им приличаха на дуели. И това му доставяше може би по-голямо удоволствие от секса. Познаваха се от правния факултет, което означаваше вече от седем години, където и двамата бяха започнали вечерно. Мюриъл беше станала звезда и се бе прехвърлила в редовното. Лари пък реши да се откаже още преди да му бяха дали родителските права над синовете, защото прецени, че няма основания да е там. След развода се опитваше да повдигне духа си, да зареже кръчмите, дори да промени мнението на родителите и братята си, които смятаха, че полицейската работа е под достойнството му. В крайна сметка Мюриъл и епизодичните им срещи бяха може би най-доброто, което се бе получило от авантюрата със следването му. В живота му имаше жени, даже прекалено много, но макар да ги бе пожелавал, никога не бе изпитвал удовлетворение. Да, след всяко преспиване следваше неизбежният разговор колкото страхотно е било всичко, но искрената рекапитулация на случилото се по правило бе тъжна. Случаят с Мюриъл беше съвсем различен. С междините между зъбите си и с топчестия си нос Мюриъл едва ли щеше да попадне на страниците на някое списание. Но след като се бе оженил два пъти заради външния вид, Лари понякога усещаше някакво стягане около гърлото, когато бе насаме с нея, не за друго, а защото осъзнаваше колко слабо познава самия себе си.